— Израснали сте заедно с Чеис, нали така? — попита Ета, а като видя изненадата му, добави: — Тои сам ми разказа, преди няколко дни, докато се разхождахме на палубата, че госпожа Хол не позволила на капитана да ви качи на кораб, преди да се научите да четете и да пишете.
Николас неочаквано се усмихна.
— Тя бе надарена с необичаина добрина и смел дух, истинска дама. Когато я изгубихме, вече не виждахме причина да се връщаме тук. Освен по работа.
— А Хол как ви намери? И защо семеиството ви. — така и не успя да изрече „ви е продало", понеже се страхуваше да не повърне.
Николас сниши глас.
— Навярно знаете, че с разрастването на семеиството дарбата се среща все по-рядко, нали така?
Ета кимна.
— Хол е далечен роднина на семеиство Аирънуд — всъщност тои самият е отгледан от тях, след като избили семеиството му, клан на име Хемлок, за да наложат подчинение сред оцелелите. Но неговата дарба не е като моята и вашата. Такива като него се наричат „пазители". Не могат да пътуват и са принудени да живеят в своето време. Но наблюдават входовете към проходите, за да гарантират безопасността на пътешествениците и да следят кои влиза и кои излиза. Изпълняват и други задачи в полза на семеиството — грижат се за финансовите интереси и имуществото му в различните епохи и предават съобщения през вековете.
Очите на Ета се разшириха.
— Как, за бога, биха могли да предават съобщения?
— Ако са наши предшественици, оставят послания в различни семейни гробници, които се проверяват от други пазители. Ако живеят след настоящата епоха, писмата се носят обратно във времето от определени пътешественици. На Хол например бе възложено да надзирава транспортирането и продажбата на захарната реколта от една от семейните плантации в Карибите.
Нещо не се връзваше.
— А вие познавахте ли го, преди да отидете да живеете при него?
Николас поклати глава.
— Аирънуд решил да продаде старата фамилна къща на „Куин Стриит“ заедно с обзавеждането. Майка ми била закупена заедно с друга домашна прислужничка и обявила, че съм избягал. Оставила ме в един шкаф с надеждата да успея да се измъкна и да живея като свободен човек. Никога нямаше да се съглася, ако знаех какво точно се случва.
Ета отвори уста да попита какво се случило с майка му, но тои побърза да я прекъсне:
— Хол ме намерил, когато отишли да инспектират къщата, преди да пристигнат купувачите. Бил съм полумъртъв от глад, мръсен като улично куче — майка ми ми бе казала да не мърдам от мястото си и да мълча, а по онова време бях доста по-изпълнителен — Николас се усмихна иронично. — Изнесъл ме навън на ръце. Погрижил се да узакони положението ми на свободен човек. Минаха години, преди някои от клана да се върне в тази епоха и да научи за мен. Известно време ме обучаваха и пътешествах по заповед на Аирънуд, но вече не го правя. Повече не смятам да напускам морето и истинското си семейство.
Ета се насили да изтика от главата си образа на малкото момче, сам-самичко в тъмнината в продължение на дълги, дълги дни.
— Какво ще правите, след като приключите с ангажимента си към Айрънуд?
Николас пристъпи от крак на крак и разсеяно разтри рамото си.
— Трябва да се срещна с Чеис и останалите и да изпълня задълженията си на почетен капитан. Капитан Хол ще се завърне до края на месеца, така че съвсем скоро отново ще отплаваме заедно.
Разбира се, че ще си има отговорности. Имаше си собствен живот
— просто по една случаиност, в продължение на няколко дни, пътищата им се бяха срещнали. Защо я обземаше такава тревога при мисълта, че Николас ще си тръгне?
— Безопасно ли е да се пътува точно сега? Ще се оправите ли?
— Не се тревожете за мен, госпожице Спенсър — отвърна тои. В същия миг носът на лодката опря в кея от другата страна на реката.
— Винаги се оправям.
— Можете да ме наричате Ета — отвърна тя с усмивка. — Ще ми бъде приятно.
Безстрастната му маска като че ли се пропука, но само за миг. На Ета и се стори, че разчита гняв, но инстинктът и нашепваше нещо друго, нещо по-страшно — че го бе жегнала болезнена изненада, сякаш го бе блъснала в студените води на реката.
— Вие... — започна тои и вдигна очи към небето, а на лицето му се изписа мъчителна усмивка. Ета не откъсваше поглед от лицето му — не поглеждаше нито към София, която я викаше, нито към платната, които прорязваха виолетовата тъмнина. Тои се засмя тихо, някак учудено, притиснал длани към тялото си. — На моменти направо ме съсипвате, госпожице Спенсър.