Преди Ета да успее да асимилира какво се опитва да и каже, Николас вече бе на носа на лодката и помагаше на мъжете да я завържат. А когато доиде време да слизат, на кея я чакаше само София.
— Досаждаше ли ти? Слава богу, че скоро ще замине — отбеляза София, при това така високо, че да я чуе целият град.
—Не! — побърза да възрази Ета. — Съвсем не.
Въпреки уверенията и, София изгледа подозрително Николас, които крачеше пред тях. Насреща им се зададе тумба жени със светнали очи и намазани с руж бузи. Гърдите им почти преливаха от ниско изрязаните деколтета.
— Трябва ли ти място да преспиш, сладурче? — попита едната и тръгна след него. — Дано огънят да не е подпалил и твоита къща. Аз имам едно топло местенце.
— Вече съм ангажиран — отвърна Николас и внимателно отмести ръката на жената от рамото си. — Приятна вечер, дами.
Ангажиран ли? Ета се загледа в гърба му, в свиването и изопването на мускулите, докато крачеше напред.
В този миг София изохка глухо и изпусна цял поток ругатни — стъпила бе право в купчинка пресни конски фъшкии. Миризмата се надигна и смеси със задушливия пушек и стомахът на Ета се сви неприятно.
— Ама че дяволски късмет!
Вече беше тъмно като в рог, когато Николас наи-после откри каретата на Аирънуд сред бягащите от пожара — по думите на София трябваше да отседнат в една „долнопробна странноприемница" на име „Гургулицата", току отвъд очертанията на града, тоест малко след финансовия раион, какъвто го познаваше Ета. Сайръс Аирънуд бе предложил на собственика достатъчно пари, че да им отстъпи стаите на горния етаж за три нощи, докато тои, семеиството му и прислугата спяха в мазето.
— Защо просто не купи истинска къща в града? — попита Ета, все още под впечатлението от разказа на Николас. Семеиството очевидно можеше да си го позволи.
— Дядо вече се оглежда за подходящ имот — обясни София с напрегнат тон. — Решил е да ни заточи в тази епоха, поне за обозримото бъдеще, така че се опитва да намери траино решение. Но сега ни иска в „Гургулицата", така че отиваме там.
— Маи хич не те блазни мисълта за този „примитивен" живот, а? — Ета вдигна въпросително вежда.
Тръгнаха по протежение на стария пощенски път, както го нарече кочияшът. Когато навлязоха в Манхатън, Ета разпозна имената на някои от улиците — „Уол Стриит", „Брод Уеи". Но след като подминаха зеления обществен парк, претъпкан от бегълци, покъщнина и воиници, които се опитваха да поддържат някакъв ред, градът премина в ниви. Без нито една постройка. Хълмове. Обработваема земя.
Ета поклати глава невярващо.
— Знам — измърмори замечтано София. — Как да не се изкуши човек да купи няколко парцела и да ги запази на свое име още няколко века.
В града — в нейния град — бе свикнала денем да се движи в сенките на грамадните сгради, а нощем — да не вижда звездите заради светлините на града. Но тук небето бе голо, недокоснато, изложило на показ хиляди блещукащи звезди. Не се виждаше нищо освен някоя и друга къща, едни малки, други големи. От време на време се чуваше блеенето на овце и изцвилването на кон, тихото бълбукане на невидими потоци. Липсваше и ускореният пулс на живота у дома, надигналата се от напечения паваж горещина, отражението на лъчите в безкраините редици прозорци, тълпите. Постоянният вой на коли, аларми, влакове.
Скоро всичко ще приключи, напомни си тя.
Или поне така се надяваше.
Напрежението, свило стомаха и, се разпростря и във вените, досущ като паяжина, твърде лепкава и упорита, че да се отърве от нея. Мъчеше се да си представи как ли ще изглежда този „дядо“, как ще я възприеме. Уви, разполагаше само с описанията на София и Николас, а от тях си бе изградила нелепата представа за мъж с кървав меч в ръка, с остри зъби и нокти, които се вслушваше единствено в буцата пепел и лед, дето тежеше в гърдите му наместо сърце.
Дишай — нареди си тя отчаяно, — дишай. Какво друго би могла да направи? Може би щеше да успее да изкопчи някаква информация от него, която да и помогне да се измъкне, да разбере как да се върне при Алис.
Странноприемница „Гургулицата“ бе по-далече, отколкото очакваше. През по-голямата част от пътуването се опитваше да се ориентира по реката — движеха се на изток, но все още бяха близо до центъра — може би някъде около „Лексингтън“ или „Трето авеню“?
— Какво е това? — учуди се тя и се приведе да разгледа малкото съзвездие от лагерни огньове, грейнало пред тях.
Николас също се наклони към прозорчето и топлото му рамо опря в нейното.
— Предполагам, лагерът на кралската артилерия.