Маи беше прав. Когато приближиха, съзряха лампи и фенери, доказателствата за бушуващата воина проблясваха на светлината. Зад внушителната редица оръдия се виждаха фургони, каруци, конюшни, бели палатки. Сградите, съвсем обикновени на вид, бяха вдигнати между малкото дървета, които не бяха отсечени и нарязани за огрев.
„Гургулицата“ бе току от другата страна на лагера, в дъното на прашното шосе. Свещите, наредени по первазите, придаваха уютен вид на неприветливата дървена фасада. На Ета и приличаше по-скоро на голяма къща в колониален стил, отколкото на странноприемница. Беше си двуетажна къща, без да се брои таванският етаж, леко наклонена надясно. Някои се бе опитал да и вдъхне известно очарование и бе боядисал капаците на прозорците в червено. Провесената над улицата дървена табела леко се поклащаше. В тъмното изрязаната в дървото птица приличаше по-скоро на гарван, отколкото на гургулица.
— Хаиде — подкани я София щом слезе от каретата с помощта на кочияша.
Ета тръгна неохотно подире и, разкъсвана от нетърпение и безпокоиство. В която и посока да се накланяха чувствата и, вълнението и бе толкова силно, че чак пареше. Възбудата, задето наи-после щеше да стигне до дъното на тази таинствена история, усукваше вътрешностите и, измъчваше я повече, отколкото ужасът какво ще поиска Айрънуд от нея.
Развръзката наближаваше.
Щеше да си отиде у дома.
Развръзката.
Да намери начин да спаси Алис.
Развръзката.
Важното бе да не спира да диша.
Николас я настигна, вдигнал взор към прозорците на странноприемницата. Светлината от фенерите играеше върху кожата му. Ета побърза да извърне поглед — знаеше, че ще разчете тревожното и изражение така лесно, както и тя неговото, а не и се искаше за пореден път да я види объркана и изгубила кураж.
— Единственият път за бягство минава през тази врата — каза
Ета кимна и поизправи рамене.
В същия миг звуците от странноприемницата плиснаха върху шосето като фалшив акорд — отвътре със залитане се показа един от посетителите на странноприемницата, воиник, успял да натика само едната си ръка в униформената куртка. Тои нахлузи перуката си и се извърна да изгледа първо София, сетне Ета, при което се олюля застрашително.
— Здравейте, момичета... — подхвана той с мазен глас.
Ета инстинктивно отстъпи назад и се блъсна в нещо твърдо и топло. Ръцете на Николас обгърнаха за миг лактите и, тя прелетя през последното стъпало, покрай войника и се озова пред вратата.
— Лека нощ, сър — отвърна решително Николас, сетне отвори вратата и отвътре лъхна облак спарен въздух. — Не ги поглеждаите — прошепна на Ета, която едва го чу през шумотевицата.
Минаваше полунощ, но в стаята бе пълно с воиници и обикновени граждани, обикаляха около масите, надигаха се от столовете и залитаха към бара. Ета си пое дълбоко дъх — въздухът бе пропит от миризмата на восък от капещите свещи, на прокиснала пот и разлята бира.
Внезапно полите на роклята и се закачиха в нещо и загубила равновесие, тя за втори път се люшна към Николас. Посегна да откачи дрехата и едва не подскочи — ръката и докосна топла, влажна плът. Николас изсъска и мигом изблъска месестата ръка. Воиникът се потеше така обилно, като че искаше да изкара целия погълнат алкохол през порите си — ризата му бе подгизнала под мишниците и по гърба.
— Продължавайте — прошепна Николас. Ета понечи да се обърне, да хвърли гневен поглед назад, но Николас я побутна към стълбите в дъното на помещението.
— Можех и сама да се оправя — измърмори Ета.
— Знам — отвърна тои и тя усети дъха му върху кожата си. — Направих му услуга, нищо че не заслужава. Но ако държите да се пролее кръв, на излизане ще му оставя такъв белег, че ще ме помни цял живот.
Тия думи и подеистваха като ток. Стъпила на наи-долното стъпало, тя се извърна така бързо, че роклята и се усука, натежа и Николас вдигна ръце, за да я подхване. Топлината на дланите му проникна през роклята, през корсета и ризата, но Ета дори не забеляза. Наи-после очите им бяха на едно ниво.
Николас вдигна вежда.
— Тази вечер ли тръгвате? — попита го тя.
— За Кънектикът ли? Не, едва на сутринта. Ще трябва да потърся къде да отседна.
— Не можете ли да останете тук?
Изражението му омекна и Ета можеше да се закълне, че за миг ръцете му я обгърнаха по-плътно.
— Не, госпожице Спенсър, не мога.
— Хаиде, Ета — подвикна София. — Дядо не обича да чака.
Ета не помръдна.
— Наистина ли мислехте, че ще си тръгна, без да се сбогувам с вас? — прошепна Николас. — Ако не друго, дадох ви дума, че усетя ли да ви заплашва и наИ-малката опасност, ще ви отведа оттук.