— Обещавате ли?
— Разбира се.
Стълбите скърцаха под тежестта им, а и бяха толкова тесни, че Ета се изкушаваше да се извърти и да се изкачи ребром. Николас се приведе, за да не удари глава в ниския таван.
Минаха през втория етаж и Ета се опита да надзърне през открехнатите врати. Тук явно бяха спалните помещения на офицерите — воиниците бяха по-малко, а и униформите им бяха в по-добро състояние, отколкото на онези долу.
София така се бе изказала за странноприемницата, че Ета очакваше да види полуразрушени стени и глутници освирепели плъхове, понесли мебелите и килимите на косматите си гърбове. Вместо това помещенията изглеждаха чисти, макар и възтесни и малко мрачни.
На третия етаж мебелировката бе още по-скромна. Вратите бяха три. София приглади коса, понагласи роклята си и пристъпи към наи-лявата врата, пред която стоеше на пост мъж с пушка. Николас го огледа преценяващо.
Преди Ета да успее да почука, отвътре се чу звучен глас.
— Влезте.
Влязоха и тримата. Стаята беше гола колкото и коридора отвън, за сметка на това задушно топла заради огъня в камината. Като се изключи леглото с балдахин и малката масичка до него, един сандък и порцеланово нощно гърне, единствената друга мебел бе широкото кресло. В креслото седеше мъж и се припичаше на буйния огън.
Тои не се изправи при влизането им, а само ги изгледа. Ета чу София да преглъща смутено. Мъжът неочаквано вдигна дясната си ръка и София едва не се препъна в бързината да скочи напред и да целуне златния му пръстен.
Здравей, дядо. Изглеждаш добре.
— А ти вониш като волски задник.
Ета се изсмя изненадано и острият му поглед отскочи към нея. Той наклони преценяващо глава и смехът замря върху устните й.
Лицето му бе кръгло като на София, чертите — остри, въпреки разрушителната сила на годините. Тежките му клепачи почти закриваха леденостудени очи, ъгълчетата на устните му висяха надолу и му придаваха изражение на уморена апатия, сякаш едва търпеше присъствието им. Тои нагласи синия копринен халат, които бе наметнал върху ризата и бричовете си.
Този едничък поглед я проряза като с бръснач.
Мъжът се обърна към София.
— Можеш да си вървиш.
София подскочи, сякаш я бе блъснал към вратата.
— Нима ще ми противоречиш? — попита я безстрастно мъжът.
София затвори уста и погледна въпросително към Николас.
— Той остава — заяви твърдо мъжът и направи нетърпелив жест с ръка. — За бога, дете, ще умра от старост, докато те чакам да излезеш.
Ета видя как София си поема дълбоко дъх, изправя рамене и се отправя към вратата със заучена грациозност и и стана ясно едно — София упорства да остане само когато я гонят.
— Елате на светло — нареди и Аирънуд, когато вратата се затвори. Сетне вдигна книгата от скута си и я пусна на земята.
Николас, стиснал юмруци зад гърба си, се приближи заедно с Ета към стареца. Спря на половин крачка пред нея.
— Аз съм Ета — обади се тя в опит да запълни мъчителната тишина. Отговор не последва и колкото повече се проточваше мълчанието, толкова по-трудно и ставаше да овладее желанието си да хукне към вратата. Никога, дори и при наи-тежките случаи на сценична треска, наи-смазващите пристъпи на паника преди представление, не се бе задушавала от такъв ужас. От горещината, лъхаща от камината, и умората от няколкочасовото пътуване я заболя коремът.
Внезапно се ядоса на себе си, задето мълчи. Защо да не се разкрещи, защо да не му каже колко е бясна, задето я бе принудил да доиде тук без никакво обяснение? Вместо да си е у дома, тя стърчеше смутено пред него само защото той бе пожелал такава сега отгоре на всичко мълчеше насреща й като гаргойл. Мъжът, който се бе отнасял към Николас и майка му като към роби, които бе пожертвал свободата им, за да може по-добре да играе „ролята“ си, да се слива по-умело с останалите.
— Закъсня, Самюел.
Навярно причината бе в сенките, хвърляни от пламъците, но Ета бе готова да се закълне, че Николас настръхна.
— Казвам се Николас, както прекрасно знаете. А и не виждам причина да стигнете до подобно заключение.
— Казах, че искам да са тук не по-късно от двадесет и първи. А ето че изминаха десет минути от първия час на двадесет и втори. Сумата на възнаграждението ти ще бъде намалена, за да се отчете този пропуск.
Кръвта на Ета кипна.
— Но това е...
— Ковчежникът ми е на долния етаж. Вероятно го помниш. Тои, естествено, те знае с истинското ти име. Николас! За бога! Защо не се кръсти Шарлеман4, след като така и така си решил да си измислиш нова самоличност? Определено влезе като император.