— Хрумна ми, че е възможно майка ви да не е наясно с местонахождението на прохода. Да не го е чула. Или дъщеря и да не е наследила дарбата. Затова пратих София да провери дали чувате прохода, и ако е така, да ви преведе през него.
Дали чува прохода. Значи старецът знаеше, че е чула нещо. Но Ета бе влизала в музея безброи пъти и едва в онази нощ за пръв път бе чула ехтящия звук.
— Колко неразумно от страна на Роуз да не ви обясни — отбеляза Сайръс, сякаш прочел мислите и. — Предците ни, онези, които са създали проходите преди хиляда години, са били с по-чиста кръв от нашата. За да оцелее вида ни през годините, се налагало да... смесваме... кръвта си с тази на обикновени хора. И съвсем естествено, способността да чуваме и виждаме проходите отслабнала. Сега разчитаме на резонанс.
Сайръс измъкна от чантата си хармоника, увита в кадифена торбичка. Долепи я до устните си, духна силно и изсвири три ноти едновременно.
Още преди Аирънуд да свали хармониката от устата си, Ета чу същия вибриращ, далечен писък. Инстинктивно се дръпна назад, потърси нещо, за което да се хване, каквото и да е, и в последния миг се вкопчи в полицата над камината. Звукът забоботи в главата и като втори пулс.
— Проходите резонират в акорда сол мажор — обясни Сайръс.
Ръката на Ета несъзнателно се вдигна към челото, като да премахне болезнения възел, които пулсираше зад слепоочията и, бушуващия огън на приклещения в главата и звук. Ларгото на Соната №3 — произведението, което управата на „Мет“ я бе посъветвала да изсвири, съдържаше именно тези три ноти — сол, си, ре, при това още в първите няколко секунди.
Излизаше, че е повикала прохода с цигулката си, и тои и бе отговорил.
— Колко любопитно — подхвана Сайръс. От лявата страна на креслото му бе облегнат бастун. Тои го взе, изправи се и зачука по пода в такт с воя в главата и. — Колко любопитно, че майка ви е решила да скрие всичко това от вас.
— И колко любопитно, че е решила да избяга от вас — изсъска саркастично Ета. — Не мога да си представя защо ще и хрумне такова нещо.
Ръката му се стрелна напред и я сграбчи за брадичката. Стисна я толкова силно, че, стресната и изненадана, Ета отпусна безпомощно ръце. Сайръс бе по-висок от Ета, с набитото телосложение на булдог, а хладното му презрение внезапно премина в нещо много по-жестоко, когато се надвеси над нея. В продължение на половин секунда Ета бе убедена, че се кани да я бутне в огъня.
— Престанете — намеси се рязко Николас и сложи ръка между тях.
Жестът не бе нищо особено, но все пак свърши работа. Синият пламък в очите на Сайръс се отмести от Ета и се насочи към Николас. Пратите му разхлабиха хватката, плъзнаха се по шията и и се спряха там като каишка, като примка.
— Майка ви дълго се умилква, за да спечели благоразположението на семейството ми, във време, когато търсехме ценен предмет, принадлежал на предците ми. Дълго време игра ролята на окаяно сираче, събра каквато информация и бе нужна и открадна предмета под носовете ни. Цели десетилетия усилия отидоха по дяволите.
Никога в живота си не съм посягала на чуждото.
Та майка и бе казала тези думи съвсем наскоро — когато Ета се бе пошегувала, че обеците са крадени. И като че ли дълбоко се бе засегнала от обвинението, макар Ета да не говореше сериозно.
Независимо колко тежко е било положението или колко съм копняла за нещо.
Николас изправи рамене, а изражението му се изостри, сякаш току-що бе осъзнал нещо.
— Очевидно говориш за астролабията. Да не намекваш, че Роуз Линдън е пътешественикът, който я е откраднал?
— Нищо не намеквам. Това е факт, до които ти, с твоето положение, нямаше достъп. — Сайръс издиша рязко. — Носеха ми сведения от тази и онази епоха, непрестанно се появяваха следи, които уж насочваха къде я е скрила, но така и не сполучихме да я открием, напротив, всяко дирене приключваше с поредната загуба. — Тои се обърна към Ета. — Търсенето на този предмет ми струва двамина синове и един внук. Тримата ми преки наследници.
— Тогава може би е трябвало да спрете да го търсите, преди да ви сполетят такива нещастия и да не ме замесвате в подобна бъркотия!
Сайръс свали ръка от шията и и замахна назад като да я удари. Николас мигом застана между тях и рамото му скри лицето на стареца от погледа й.
— Достатъчно. Не се преструваите, че страдате за тях. Доколкото си спомням, неведнъж сте наричал Джулиън червей. Да не говорим, че не проляхте и една сълза, когато загина.