— Защо, да не би да не я бива за задачата? Напротив, има нужната мотивация, а също и възможността да довърши задачата до краи. Не рискува да срещне себе си, за разлика от почти всеки друг пътешественик. Не бих могъл да искам повече, освен да пази таината, а това лесно мога да гарантирам, като уведомя пазителите да са нащрек за появата и, да записват пристигането и преминаването и през проходите.
Ета щеше да мисли, че се е изплъзнала от погледа му. Нима можеше да знае, че старецът е като митичният Аргусб — разполагаше с безброи очи, пръснати по цялата снага на времето. Нямаше ли да е по-добре, ако Роуз бе използвала друг незнаен и неизследван проход, а не онзи в артилерииския лагер? Така Ета би могла да е способна да пътува без намесата на пазителите, които Аирънуд бе разположил на пост наоколо. Но пък ако и се случеше нещо — ако се наранеше или я сполетеше опасност, кой щеше да й се притече на помощ?
— Това е задача за вашето семейство...
— Нашето семейство — поправи го Сайръс.
Семеиство? Та това бе човекът, които му бе удрял толкова много плесници, че като дете Николас се бе научил да се ослушва за гласа му и да гледа да не му се пречка. А срещу Огъстъс, онова чудовище, което тормозеше всички, естествено така и не бе вдигнал ръка.
— Джулиън бе единственото, което имахте на тоя свят, и въпреки това го пратихте на смърт.
Сайръс блъсна с юмрук по масата и Николас неволно подскочи.
— Поверих го на теб, за да го защитаваш, и всеки божи ден живея с последиците от провала ти.
Нима? При тия думи горчивината, настанила се в душата на Николас, се обърна навътре, покри сърцето му със скреж. Често сънуваше онзи последен, изпълнен с надежда и доверие поглед на Джулиън, преди ръкавицата да се изхлузи от ръката му и тялото му да пропадне през завесата на пороиния дъжд към дебнещите скали отдолу. Помнеше избухналите искри, осветили мътнобялата мъгла, помнеше грохота, с които проходът бе всмукал отделената енергия, бележеща смъртта на пътешественик. Този сън го спохождаше отново и отново, хвърляше го в паника и леден ужас така, както Сайръс навярно сънуваше само пламъци и кръв.
Предния път, когато се бе изправил пред този човек, бе отмалял от глад и изтощение, превит под теглото на вината. Старецът го бе накарал да стои с часове, да разказва с подробности какво се е случило. Смъртта на Джулиън бе срутила прохода, през които се бяха прехвърлили в Бутан, и Николас, в безизходицата си, бе прибягнал до несвързания дневник на брат си, за да намери друг проход в същата година, през него да стигне до друг, сетне и до трети, за да може в краина сметка да се завърне в годината, в която живееше старецът. Пътуване му бе отнело месеци и когато се бе изправил пред Сайръс, нямаше нито сили, нито сърце да се възпротиви на тежките думи и юмруците, които го бяха засипали, онемял и задавен от извинения.
Сега обаче отказваше да мълчи.
— Госпожица Спенсър е моя пътничка. Честта ме задължава да гарантирам безопасността й.
— Честта ти те задължава единствено пред мен — напомни му Сайръс.
— Отговарям само пред себе си — заяви рязко Николас.
Този мъж никога нямаше да го приеме обратно в семеиството. Вълкът козината си мени, но нрава — не.
Старецът го изгледа внимателно, сложил ръце върху коленете си.
— Когато чух, че си наследил дарбата, когато те намерих при Хол на пристанището преди толкова години, знаеш ли каква бе първата ми мисъл?
Николас настръхна.
— Казах си, че имаш осанката на Аирънуд, нищо, че беше такъв дребосък, само кожа и кости. Изненадах се, че веднага се съгласи да бъдеш обучен и да работиш с Джулиън.
Това бе наи-големият срам в живота на Николас — че се бе подлъгал по обещанията на Аирънуд за чудеса и нечувани приключения. Несметни богатства. А също и друго...
— Обещахте ми възнаграждение, а също и информация за човека, купил майка ми — отвърна тои равно. — Но в краина сметка не получих нито едното, нито другото.
Четири години от живота му, захвърлени на вятъра. А когато го бяха заточили в тази епоха — родната му епоха — като наказание задето се бе провалил и бе допуснал Джулиън да загине, го бе сполетял и втори удар, удар, които го бе съсипал. Без помощта на Аирънуд търсенето на майка му се бе проточило твърде дълго и бедната жена се бе споминала, преди да успее да я намери — от треска, сама сред непознати, в същата нощ, когато Николас и Джулиън се наливаха с алкохол в Ню Орлиънс през 1921 година, пратени на поредната безплодна гонитба за астролабията.
Слабият повик на прохода бе единственият звук, които нарушаваше мълчанието — нисък шепот, които едва се долавяше сред припукванията на огъня.