Не. Не би могъл да преживее същото отново.
— Естествено, наясно съм, че ти не си празна страница — продължаваше старецът. — Ще се наложи да и се умилкваш, да спечелиш доверието и, та когато разбере къде е скрита астролабията, да ти се довери. Ако обстоятелствата ви разделят, ще се върнеш незабавно при мен и заедно ще преценим как да действаме.
И да я оставя сама, изгубена, ранена или отвлечена, да се мъчи да продължи търсенето без моя помощ? Тази мисъл жегна гордостта му, разпали страховете му.
Николас и бе обещал да я защитава, заклел и се бе, че ще я измъкне от Аирънуд, ако се наложи. Вече нямаше съмнение, че животът и е в опасност. Но. навярно би могъл да спази обещанието си и едновременно с това да постигне мечтите си. Да я защитава, не означаваше просто да я опази от опасности, но също и да не и позволи да разгневи Аирънуд. Намереха ли проклетата астролабия, щеше да се погрижи старецът да спази обещанието си. Щеше лично да я отведе до прохода в Насау.
Пък и какво друго би могъл да направи?^Да се откаже от бъдещето, което му се разкриваше, заради някои, които съвсем скоро щеше да бъде само спомен? Цял живот бе живял в името на другите — не беше ли време да живее за себе си, да си осигури бъдеще?
Дължеше го на себе си. А имаше и друго. дължеше го на Джулиън — да завърши онова, което бяха започнали заедно, така че смъртта му да не бъде напразна.
Всъщност аз съм им длъжник, не Ета. Откраднал им бе Джулиън. Тогава защо да не направи това последно нещо за стареца, а после никога повече да не вижда злобното му лице?
Сайръс го наблюдаваше изпитателно.
— Виждам, че се колебаеш — продължи тои. — Ако смяташ, че предложението ми може да стане по-привлекателно, ще отменя забраната за пътуванията ти. Ще прекратя изгнанието ти. Ще бъдеш свободен да ходиш където и когато си поискаш.
Николас инстинктивно понечи да се дръпне, но се овладя.
— Изгнанието ми е наказание за смъртта на Джулиън. Нямам желание да възобновя пътуванията.
Това бе истина и се чувстваше неловко, че старецът изобщо му предлага подобен вариант. Когато се бе завърнал, слаб, ранен и без Джулиън, Аирънуд бе изпаднал в ярост, ярост, която за Николас бе напълно разбираема. Почувствал бе, а чувстваше и сега, че е заслужил този гняв. Не задето го бе лишил от последния му пряк наследник, а задето бе лишил света от единствения почтен човек, излязъл от това семеиство. А сега Сайръс предлагаше да му прости, сякаш не се бе случило нищо особено. Сякаш Джулиън бе забравен.
Николас едва се бе въздържал да не вдигне наздравица при новината, че мъжът, които му бе баща, се бе удавил, преди Сайръс да го намери, но за смъртта на Джулиън страдаше дълбоко, измъчваше се непрекъснато. Тормозеше го въпросът каква е ползата от пътуванията, след като нищо не можеше да се промени? Защо да пътува, след като не може да спаси Джулиън, след като не можеше дори да го предупреди да не тръгва по онази пътека, да стои далече от Айрънуд? Чувството за безсилие бе смазващо и непобедимо.
Наложило се бе да положи огромни усилия, за да спечели отново доверието на Чеис и Хол, след като ги бе изоставил заради празни обещания и безполезни разкрития. Хол бе направил всичко по силите си, за да го убеди да не тръгва с Аирънуд, а Николас, като последен глупак, бе махнал с ръка на предупрежденията му.
— Защо точно тридесети септември? — попита тои. — Какво ще се случи на тази дата?
— Чисто и просто поставям краен срок — отвърна Сайръс, — за да не се помайва.
Николас обаче знаеше, че старецът не предприема нищо, ако си няма причина. Значи и в тази дата имаше нещо важно, нещо, което криеше, както му беше навик. А Николас не беше сигурен дали е склонен да преговаря, за да разбере каква е тайната този път.
— Хайде, Николас, съгласи се — настоя Сайръс и протегна ръка.
Нима имаше чак такова значение? Бъдещето, което бе градил през всичките тия години, лежеше в мазолеста длан на стареца. Трябваше само да се съгласи. Да изрече няколко думи, с които да подпечати съдбата си...
Може би си приличаха повече, отколкото му се искаше.
— Искам всичко да бъде описано в писмен вид — в истински договор — чу се да казва.
Очите на стареца светнаха.
— Вече съм се погрижил. Има екземпляр и за теб.
Договорът чакаше в сандъка, заедно с писалка, с която да го подпише. Николас от толкова отдавна не бе хващал писалка, че пръстите му като че ли не разпознаха формата и, когато наведе писеца към пергамента. Изчете условията и стомахът му се сви. Старецът бе знаел, че ще се поддаде — не трябваше ли да упорства повече? Щеше ли да успее да си извоюва по-благоприятни условия?