— Браво на теб — възкликна Сайръс, взе едното копие, сгъна го старателно на три и му протегна ръка. Николас я стисна силно и кратко и усети как дланта на стареца го опарва, сякаш бе стиснал ръката на самия дявол, още топла от адовите огньове.
— Утре потегляш с момичето, веднага щом разгадае шифъра.
Николас кимна, макар в гърлото му да заседна буца.
Прости ми, майко — помисли си, докато се сбогуваше припряно със стареца. — Ще направя каквото е нужно. А го правеше не за да си спечели името Аирънуд, не за да си завоюва място в семейство, което и без това не го искаше. Не и за да пътува отново и да надзърне отвъд епохата, която му бе отредена. Не и заради момиче, което никога не би могло да му принадлежи. Правеше го заради собственото си бъдеще. И паметта на Джулиън.
Щеше да овладее и скрие чувствата си.
И да спази поетия ангажимент.
А след това — да затвори завинаги тази страница от живота си.
Николас вървеше.
Вървеше мили наред, без посока, вървеше от часове, или поне така му се струваше, опитваше се да приучи краката си към твърдостта на земята. В джоба си носеше единствено документите, които удостоверяваха свободата му, и изплатените от Аирънуд пари, понеже не беше толкова наивен, че да ги остави в странноприемницата. Опитваше се да убие времето под необичаино ясното небе — нощта постепенно избледня в утрин и светът бавно започна да просветлява. А когато мислите му неусетно потекоха в твърде опасна посока — дали очите на Ета бяха в същия оттенък като светлеещото небе, — побърза да се съсредоточи върху друга неприятна задача: писмото до Чейс. Скъпи приятелю, оказа се прав.
Струваше му се недостатъчно да напише „Очертава се да се забавя", а и не му се искаше да дава на Чеис повод да злорадства. Но пък обяснение от сорта на „Налага се да се впусна в пътешествие през времето с кралицата на пиратите" щеше да срещне неразбиране и да събуди съмнения в здравия му разум.
„Налага се да подхвана допълнителни дела в Ню Иорк. Ще се завърна в Ню Лондон в началото на ноември". Така звучеше по-добре.
При мисълта, че другите ще отплават без него, усети остро пробождане. Скоро ще имаш собствен кораб — опита се да се утеши. Как ли щеше да се разочарова Хол, като разбере, че Николас отново се е съгласил да служи на Аирънуд? А така би искал оттук насетне да работи именно с Хол и Чеис — може би щяха да си променят мнението, когато хвърлеха един поглед в тефтерите на плантацията?
Шосето ту се издигаше, ту се спускаше под нозете му, осеяно с локви със застояла, воняща вода и изпечени от слънцето купчинки фъшкии. Отстрани се точеха ниви и провинциални къщи. Така и не срещна никого дори след като свърна и пое обратно към „Гургулицата" и артилерийския лагер.
Знаеше, че само след няколко часа ще се проведе екзекуция. Заловен бе шпионин, проникнал дълбоко в тила на противника, а за такива престъпления се полагаше бесилка. Обзе го някогашното нестихващо, нелепо чувство за вина — доказателство колко силно го бе разстроила срещата с Аирънуд. Един мъж щеше да загине, а те не предприемаха нищо, за да предотвратят смъртта му. Доколкото познаваше Сайръс и София, навярно щяха да присъстват на екзекуцията и да добавят зрелището към списъка с важни исторически събития, на които бяха станали свидетели.
Ако не бе вдигнал поглед от калната настилка, вероятно нямаше да види тъмната точка, която пресече шосето в далечината и пое решително към артилерийския лагер. Развети сини поли, дълга златиста коса, сплетена на плитка...
Николас изруга и хукна нататък. Изостави шосето и последва следите в калта, които водеха до групичка дървета зад офицерските бараки. Въздухът миришеше на мокри коне, барут и мъже — все доказателства, че наблизо има военен лагер.
— Госпожице Спенсър! — изсъска тои в тишината. Реката се надигаше пред него — блещукаща синя панделка, притихнала в очакване на първите слънчеви лъчи. Нима бе изчезнала? Нима бе плод на въображението му?
Не. Скоро отново се натъкна на следите и. Аирънуд бе прав — Ета се опитваше да го надхитри, да избяга под прикритието на нощта. И несъмнено вече знаеше какво пише в писмото.
След няколко крачки усети припукването на електрически заряд по кожата си. Познато му бе това усещане. Проходът вече не пееше в ушите му, но мощното му жужене се долавяше през тихото чуруликане на птиците. Слабото съскане му напомняше за мига непосредствено след блясването на светкавица над морето. За синьо-белите пламъчета, които понякога, много рядко, играеха по мачтите и платната.