Входът към прохода блещукаше пред него, току до водите. Светещата стена все още се къдреше леко, сякаш някои току-що бе преминал през нея.
— Проклета глупачка — прошепна тои и несъзнателно поглади глава, като че можеше да спре зараждащия се страх. В продължение на секунда не му хрумваше какво да направи. Нямаше за кога да бърза към странноприемницата, та да си прибере багажа — за времето, което му бе нужно да изтича до „Гургулицата“ и да разправи на Аирънуд какво се е случило, Ета щеше да избяга или, което бе по-лошо, да се нарани или умре.
Тръсна глава. Старецът му бе наредил да спечели доверието на момичето и да се върне с астролабията независимо с какви средства, а ако сега настигнеше Ета и я върнеше обратно, и двете задачи ставаха невъзможни. Ета щеше да се усъмни в мотивите му, а беше важно да му вярва. Пък и нямаше как да предвиди какво наказание ще й наложи Айрънуд — на нея или на майка и, или и на двете.
Подписал бе споразумение и беше наясно какво го чака в случаи на провал. Нямаше друг избор, освен да разчита, че старецът ще прояви снизходителност, когато се събуди след няколко часа и установи, че двамата са изчезнали. Освен това важното бе да се завърнат с астролабията. Какво обичаше да казва Джулиън? По-добре да молиш за прошка, отколкото за разрешение. И така, с мисълта за брат си, Николас въздъхна неспокоино и пое към входа. Минала бе повече от година, откакто за последен път бе усетил как поредният проход обгръща кожата му, притиска костите му, изцежда въздуха от дробовете му. Достатъчно дълго, че да затаи тревожно дъх.
Хайде, Ник. Ветрецът сякаш донесе гласа на Джулиън. Чака ни дълъг път.
И с последна глътка въздух от този свят Николас пристъпи напред и се предаде на натиска и непрогледната тъмнина, съпътстващи усукването на времето.
ЛОНДОН
1940 г.
ЕДИНАДЕСЕТ
Ета доиде на себе си сред симфония от разбиващо се стъкло. Чу трясъка, част от секундата преди да усети как острите късове се впиват в кожата и. Болката я остави без дъх, а светът около нея се разми като пясък. Точно когато реши, че е успяла да се вкопчи в реалността, образите и възприятията отново избеляха и изчезнаха. Тялото и пулсираше, а съзнанието и отчаяно се бореше, за да не потъне отново в небитието. Усещането за смазващ натиск не я напускаше дори след като повърна.
Сега разбираше защо не помни какво се бе случило онзи път със София, защо нямаше представа как се е озовала на кораба.
Недей — тя се улови с всички сили за тази дума и се насили да отвори смъдящите си очи. — Не губи съзнание...
Тялото и като че ли бе заклещено и усукано като парцалена кукла между обгорели греди и останки от прозоречна рамка. Размърда се предпазливо, раздвижи краиници, докато краката и опряха в земята. Чу се раздиране на плат и десният и ръкав се отдели от роклята при рамото. В мига, преди коленете и да рухнат под тялото и всичко отново да потъне в мрак, под кожата и плъзна неестествена студенина и вледени жилите и. Бузата и удари цимента, но Ета не усети нищо.
Първото, което усети, бе топлината, сетне — нежния натиск на нечие докосване. Боляха я краката и гърбът, но по-мъчително от всичко бе паренето на скулата — цялата дясна половина на лицето и смъдеше като ожулена. През полуспуснати клепки зърна тъмна глава, приведена над тялото и, усети пръсти, които почистваха калта и кръвта от дясната и ръка. Лицето на Николас бе изопнато и разтревожено и гърлото на Ета рязко се стегна, когато поднесе ръката и към устните си, сякаш да я целуне, а топлият му дъх опари кожата и. В последния момент Николас поклати глава и внимателно положи ръката и върху корема и. Въпреки болката, която вилнееше в тялото и, въпреки болезненото остатъчно пулсиране на прохода, Ета усети острото пронизване на разочарованието.
И в този момент се сети какво се бе случило.
Обзета от паника, опита да раздвижи крака, да ги свие под себе си. Щом Николас беше тук, значи... значи не бе успяла да се измъкне. И Айрънуд знаеше, че се е опитала да избяга. А майка и....
Щеше да я убие.
Не биваше да тръгва, трябваше да прояви по-голяма предпазливост. Какъв смисъл от всичко, ако Сайръс се отметнеше от обещанието си и погубеше майка и, докато Ета бе на векове и континенти от нея.
Трябваше да рискувам, трябваше да избързам, да изпреваря крайния срок.