Но когато стисна клепачи, съзнанието и услужливо извика най-страшния образ — безжизнените очи на майка й.
Така беше по-добре. По-добре бе да тръгне без разрешението, отколкото да чака със скръстени ръце, докато времето безмилостно тече. Струваше и се, че дори въздухът вибрира и тиктака, и неумолимо отмерва времето.
— Госпожице Спенсър? — гласът на Николас отекна в ухото и. — Чувате ли ме?
Ета отвори очи. Видя лицето му, нащърбените останки от рухналия таван и къс синьо небе над него. И като не знаеше какво да каже, смотолеви единствено:
— Привет...
Облекчението, изписало се за миг на лицето му, се смени с раздразнение.
— Осъзнавате ли, че можехте да загинете или нещо по-лошо? Какво, по дяволите, ви щукна? Помислихте ли изобщо какво правите?
— Гледаите... си. работата — изсъска Ета, на свои ред подразнена.
Трябва да се изправя... да намеря уреда... да се добера до мама...
Но краката отказваха да й се подчинят.
— Би трябвало да ви удуша за тая работа — не млъкваше Николас. — Боли ли ви нещо друго освен бузата и ръката? Почистих порязаното, доколкото можах.
Ета поклати глава. Като се изключеха драскотините, се чувстваше добре. Горе-долу.
— Вие ми се свят.
Николас си пое остро дъх.
— Това е нормално, преминаването през проходите винаги е придружено със замаиване. Ще свикнете и ще стане по-леко. Но за момента ще трябва да стиснете зъби и да потърпите.
— Ооотвратително. — Ета се опита да пъхне ръце под тялото си, да се избута до седнало положение.
Като се изключеше недоволството, което сякаш струеше от цялата му същност, Николас изглеждаше напълно невъзмутим. Посегна да и помогне, но тя се извъртя и плъзна тяло по прахоляка и отломките, докато гърбът и опря в стената. Изражението му мигом охладня и Ета неочаквано усети чувство на вина. Ако изобщо беше възможно, сега се чувстваше още по-зле.
— Опитахте се да избягате — заяви Николас. — Изключително глупаво от ваша страна. Наистина ли си мислите, че влиянието на Аирънуд се простира само до осемнадесети век? Ако не друго, да бяхте помислили поне за майка си! Ако разбере, че престъпвате волята му, наистина ще я убие.
— Оставих бележка на. на София, написах, че трябва да тръгна веднага, понеже няма никакво време. — Ета поклати глава. Надраскала бе бележката на лунна светлина и бе изчакала само колкото да се увери, че пазачът пред вратата им е задрямал. — Не мога да си позволя да губя време. — A u никак не държа Айрънуд да знае накъде съм тръгнала. — Не разбирате...
Знаеше, че рискува много, че твърде наивно разчита Аирънуд да не посегне на майка и, ако тръгне без разрешението му, за да „спази срока“, както бе написала в писмото. Но нещо и нашепваше, че старецът разполага с начин да следи придвижването и във времето. Нужна и бе известна преднина, за да си стъпи на краката и да си спести „опашката“ — този, които да докладва през кои проходи е минала. За съжаление, не беше предвидила „проходната болест“.
Нито присъствието на Николас.
— Тогава ми обяснете! — отвърна той тихо, строго. — Обяснете ми защо рискувате живота и, а също и вашия собствен, и се хвърляте с главата напред без провизии и без каквато и да било подготовка! Не ви смятах за такава глупачка!
Ета стисна зъби и го изгледа гневно. Ръката и бе изтръпнала болезнено, но въпреки това се протегна и заопипва земята около себе си — търсеше торбата с разни полезни вещи, които бе „взела назаем“ от сандъка в стаята на София.
Изглежда, бяха в някакъв коридор — всъщност коридор може би не беше точната дума. Сводестият каменен таван беше осеян с разбити капандури, между които на равни интервали висяха фенери. Покраи стените имаше магазинчета — виждаха се счупени столове, обувки, изхвърчали през разбитите витрини. Прозорчетата над златисто-черните входове на магазините зееха разтворени.
— Ето — каза тя и посочи кожената торба, изхвръкнала на известно разстояние. — Не съм т-т-тръгнала н-неподготвена.
Какво се беше случило тук? Като че ли бе избухнала бомба, а и всичко бе влажно, като че ли пожарът бе угасен съвсем неотдавна. Къде съм — помисли си тя и усети острите зъби на паниката. Чуваше неясни гласове, отсечените гласни на англииски акцент, но не можеше да разбере какво говорят.
Николас пъхна ръка в торбата:
— Ножици, хармоника с инициалите на София, огледало, няколко златни монети, писмото на майка ви, също и.
Ета се подсмихна.
— ... дамско поддържащо бельо, ябълка и револвер — приключи тои и затвори торбата. София не разполагаше със съвременно „поддържащо бельо“, така че Ета разчиташе намереният в сандъка и вариант да свърши работа.