— Че какво друго ми е нужно? — попита тя невинно.
— Да речем вода? Карти? Списък с известните проходи? Подходящи дрехи? Муниции за револвера? Знаете ли изобщо как да го ползвате?
Хм, тук вече я хващаше натясно.
— Ако се опитате да ме върнете, ще.
— Какво, госпожице Спенсър? — Николас приклекна пред нея. — Ще ме изгледате лошо?
Пръстите на Ета сграбчиха парче стъкло и тя го протегна заплашително пред себе си. Изражението на Николас се смени, очите му потъмняха, спряха се първо на импровизираното оръжие, след това на лицето и. Твърдо решена да не свежда поглед под укорителния му взор, тя се вторачи предизвикателно в него, макар да усещаше колко абсурдно изглежда, при положение че едната и буза е два пъти по-издута от другата.
Николас пръв сведе поглед, а изражението му омекна. Приседна и извади сгъната носна кърпа.
— Пак се порязахте, пирате.
Ета изчака още малко, сетне пусна стъклото и му позволи да притисне топлата тъкан върху дланта и. Загледа втренчено как едрата му длан обгръща неината. Нещо стегна гърдите и, докато търсеше правилните думи.
— Защо не ми казахте? — прошепна тои. — Накарахте ме да ви обещая, че няма да си тръгна, без да се сбогуваме. Не можахте ли и вие да направите същото за мен?
— Съжалявам. — Точно за това изобщо не се беше сетила. Страхът сграбчи острието на вината, което дълбаеше в корема и, и го завъртя мъчително. — Не исках да губя дори секунда, при положение че би могъл да направи нещо на мама, да я убие. Разчитам да е достатъчно умен, че да не я закача, докато не се върна с астролабията. Ако и направи нещо, няма да имам какво да губя, нали така?
Николас кимна.
— Ще намери друг начин да ви нарани.
— Но не и да ме мотивира. Освен това... — Ета се поколеба, не знаеше дали да му каже за другия си мотив. — Нали ви казах за Алис — трябва да го направя, трябва да се върна при нея.
Николас седна обратно и вдигна поглед към небето. Това като че ли бе дежурният му жест, когато искаше да си събере мислите — да скрие мислите си.
— Ета, не можете да я спасите.
— Разбира се, че мога — настоя тя, но сърцето й запрепуска, когато видя изражението му — вината, съчувствието. — Трябва само да се върна.
— И да промените миналото? — довърши тои вместо нея. — Да измените хода на времето?
Ета вироглаво стисна зъби.
— Не ме интересува — ни наи-малко! Аирънуд от години си играе с миналото. Толкова ли не мога да спася един-единствен живот?
— Не, Ета, чуите ме — прекъсна я Николас. — Тук не става дума за морал. Чисто и просто е невъзможно.
Ета неволно се дръпна назад, по-далече от него, по-далече от думите му.
— София не ви ли обясни? Не можете да кръстосате пътища с предишното си „аз“, не можете да съществувате два пъти на едно и също място, по едно и също време. Времето няма да го допусне, ще ви изхвърли обратно през прохода, преди да успеете да преминете — продължи тои тихо. — Затова е толкова важно пътешествениците да си водят дневник, за да записват датите и годините, които вече са посещавали.
Ета се почувства сякаш я бе залял с ледена вода. Ребрата и се свиха болезнено. Значи нямаше да може да използва прохода и да се върне към момента, преди да застрелят Алис? Нито пък в които и да е друг месец или година преди това, така че да я предупреди? Само защото някаква версия на самата нея вече съществуваше.
— Не ви ли обясни, че проходите свързват отделни години, а не дни? — не млъкваше Николас.
— Какво искате да кажете? — прошепна Ета.
Изражението му омекна.
— Ясно. Не ви е казала. Дори да намерите друг пътешественик, които да премине през прохода и да я спаси, ще се наложи да чакате цяла година, за да ви се удаде възможност. Представете си всяка година като ручеи, а всички ручеи текат успоредно един на друг, в една и съща посока, а ние прескачаме между тях. Напуснахме Манхатън на двадесет и втори септември 1776 година. Пристигнахме тук пак на двадесет и втори септември, но вече в друга година. Разбирате ли?
Ета кимна, а сетне дълго време не можа да продума. Не може да няма начин. Не е възможно нещата да приключат така. Алис не можеше да умре, не и заради нея.
Мама ще знае какво да направи.
— Празна страница... — произнесе тя бавно. — Значи това е имал предвид Аирънуд. Не защото не знаех нищо, а защото не съм пътувала никъде. И вероятността да се засека със себе си е твърде слаба. Нали?
Николас кимна и докосна лакътя й.