Николас въздъхна и се обърна. Ета проследи бързите, уверени движения на мазолестите му пръсти, като се заставяше да не се прикрие с ръце, докато връзките наи-после не се разхлабиха. Широките му рамене препречваха погледа и. Беше толкова близо, че ако се наклонеше леко напред, можеше да притисне лице о местенцето между шията и раменете му, и за миг и се стори, че ако не се подчини на желанието, ще остане завинаги в плен на могъщата му хватка. Пулсът му трептеше в ямката на шията и Ета не можеше да откъсне очи.
— Готово — прошепна той, но пръстите му се задържаха още миг върху развързаните връзки, палците му пробягаха по горния ръб на корсета, докосваики едва доловимо плата на ризата. Ета не смееше да шавне, страхуваше се да се приведе към ръцете му, страхуваше се да помръдне, страхуваше се да не развали магията.
Зави й се свят. Миг преди Николас да отстъпи назад, усети топлата му въздишка върху ключицата си.
— Нали съм моряк. Бива ме с възлите — промълви тои, без да вдига очи, със сладък като мед глас.
Едва когато отново и обърна гръб, за да и позволи да се досъблече, мислите на Ета се избистриха достатъчно, че да се сети за ножиците в торбата, които бе взела точно за тази цел.
Роклята, която и бе избрал, и бе по мярка, но се налагаше да остане с възтесните кожени ботуши, задигнати от София, и да потърпи, докато не намерят друго решение.
Провери дали обеците й са на място и отметна коса назад.
— Така. Как ти изглеждам?
Очите му така се впиха в нея, че се наложи Ета строго да си каже, че гледа насинената й буза и нищо друго.
— Ставаш, пирате — каза тои след кратка пауза. — А сега ми кажи какво всъщност пише в писмото.
Докато Николас сгъваше старата и рокля в спретнато вързопче, Ета извади писмото и една писалка, търкулнала се в дъното на торбата. Притисна листа в стената и очерта отгоре му звезда, сетне се вгледа в думите, които попадаха в контурите. Николас се приближи и се зачете над рамото и. Зад тях градът се разбуждаше и протягаше, ехтяха гласове, носеше се миризма на огън и бензин, но двамата бяха потънали в съвсем друг свят.
Стани и влез в леговището, където тъмнината чертае ивици. На тираните кажи пред теб глава да преклонят — зачете Ета с пръст върху листа. — Намери незнайните богове, чиито уши са глухи за проповедта. Възкачи се на раменете на паметта. Занеси монета на вдовстващата кралица. И не забравяй: истината е в преданията, а краят трябва да е окончателен.
— Господи — възкликна удивено Николас. — Как се сети?
Без да навлиза в подробности, Ета му разказа за таините послания, които майка и имаше навика да крие в калъфа на цигулката и в куфара й, когато Ета пътуваше.
— Искала е да се научиш да ги разчиташ — лицето му светна от вълнение. — Вярвала е, че някои ден ще ти се наложи да намериш астролабията. Ориентираш ли се какво трябва да направим?
Ета поклати глава и прочете наново думите. Дали не бъркаше? Дали не трябваше да очертае друга форма? Нещо не се връзваше.
— Ако предположим, че това е списък с инструкции, тогава вероятно можем да пренебрегнем първото изречение — Николас дръпна писмото от ръката и — Второто: „На тираните кажи пред теб глава да преклонят" ни насочва към лобното място на Нейтън Хейл — там беше проходът. Което означава, че следващото изречение се отнася до сегашната ни спирка: „Намери незнаините богове, чиито уши са глухи за проповедта". Това говори ли ти нещо?
Ета го изгледа безпомощно и поклати глава. Усещаше как започва да губи надежда. Как, за бога, щяха да разчетат толкова много следи само за седем дни?
— Какво общо имат „незнайните богове“ с Лондон и Втората световна воина? За хора ли става дума? Или за някакво религиозно течение? Предишното изречение свързва прохода със смъртта на конкретен човек. — А фразата бе от балада, която прадядо и обичал да пее. Дали и тази следа не бе свързана по някакъв начин със семейството, дали и тя бе така лична?
Замисли се за „Гургулицата“ и артилерииския лагер и нещо я загложди, но така и не успя да разбере какво я смущава. До нея Николас повтаряше:
— Проповед... проповед, проповед, проповед...
Изведнъж се извъртя толкова бързо, че едва не я събори. Очите му светнаха и лицето му се озари като на дете.
— Възможно ли е да става дума за проповедта на Свети Павел в Ареопага?
Ета го изгледа недоумяващо.
— Езичница! — подкачи я Николас. — Деяние 17, стихове 16—34. Апостол Павел изнесъл проповед — всъщност по-скоро лекция, понеже гръцките закони забранявали да се проповядва за чужд бог — в Атина, в Ареопага.