— Алис. учителката ти по музика?
Думите заседнаха в гърлото и. Николас кимна мълчаливо, сякаш бе навързал нещата.
— Тогава да вървим? — предложи той с колеблива усмивка.
Ета не отговори — обзета от мисълта за Алис и с изпилени от умора нерви буквално не се доверяваше на гласа си. Кимна безмълвно и пое протегнатата му ръка. Дори не и беше хрумнало, че ръцете са и ледени, докато не пъхната длан в неговата. Въпреки всичко някаква особена възбуда жужеше в жилите и, наелектризираше цялата и същност. Постепенно сетивата и попиха заобикалящата ги сцена, реалността проникна в съзнанието и. Николас я погледна въпросително.
— Просто. невероятно е, че сме тук — измърмори тя. — Всичко това.
Беше прекрасно и странно, и неестествено. Не можеше да се удържи — искаше да се втурне и да разгледа всичко. Да види със собствените си очи, да усети истинския свят, а не цензурираните версии, представени във филмите и книгите.
— Ако положението не беше толкова критично, щеше ли да ти е приятно, че си тук?
Ненавистта към семеиството Аирънуд не и позволяваше да отговори положително, както нашепваше сърцето и, дори и на така формулирания въпрос.
— Не знам. Да видим как ще се справим със задачата и после ще ти отговоря.
Да видим дали ще намеря астролабията и майка си, дали ще успея да подредя обратно живота си.
Николас преметна кожената торба през рамо и двамата тръгнаха през лабиринта от отломки. Внезапно тои спря и проточи шия. Ета проследи погледа му към златните букви, които проблясваха високо над сводестия вход. Изглеждаха толкова нелепо на фона на развалините, че космите по ръцете й настръхнаха.
— Бърлингтън Аркейд — прочете Николас.
Ета познаваше това място — идвала бе веднъж преди години, за да изнесе концерт. Алис я бе превела през дългата галерия с безброи луксозни магазини. Дори бяха купили коледен подарък за Роуз.
— Мисля, че знам къде сме — каза тя. — Горе-долу.
Но макар да се ориентираше къде са, нищо не можеше да я подготви за сцената, която се разкри пред очите им, щом излязоха на улицата. Очакваше да види разруха — виждала бе снимки, слушала бе разказите на Алис и Оскар, пропити от дълбока мъка, която не бе избледняла дори десетилетия по-късно. Това, което не очакваше, бе че по улиците ще има толкова много лондончани в изискани костюми, в рокли и с обувки на висок ток, които внимателно си проправяха път през купчините тухли и стъкла, сръчно заобикаляха кратерите, погълнали цели участъци от улицата, стърчащите изпод настилката оголени тръби.
Високо в небето преминаха облаци и изпъстриха земята със сенки. Ета наблюдаваше Николас, докато крачеха от улица на улица, все на изток. Нещо сякаш го теглеше наляво — в един момент кривна настрани и ръката и изпусна ръкава му. И макар гаденето и световъртежът и да бяха попреминали, в този миг отново се почувства дезориентирана. И въпреки че Николас бе едва на крачка пред нея, разстоянието помежду им сякаш се увеличаваше и Ета внезапно се почувства сама.
Сегиз-тогиз Николас зърваше нещо ново и непознато — велосипед, необичаина подредба на витрина, полицаи в униформа, светофар — и вниманието му се отклоняваше. Ета се досещаше, че не му се иска да я разпитва — явно предпочиташе сам да търси отговори на въпросите си, — но любопитството му определено бе пробудено.
— Идвал ли си тук друг път? — попита тя накрая. — Точно тук?
Той поклати глава.
— Стигал съм най-много до 1925 година, при това в Ню Орлиънс.
В сравнение с тишината на осемнадесети век, този Лондон буквално гърмеше и трещеше. Избибитка кола, отпраши шумно покраи тях и Ета усети как Николас я сграбчва за китката. Дръпна се към фасадата на близкия магазин и Ета залитна след него.
Продавачът тъкмо изписваше
ВЪПРЕКИ ВСИЧКО, РАБОТИМ
върху парче дъска, пъхната в разбитата витрина, и вдигна стреснато, глава. Ета му се усмихна извинително и се обърна към Николас.
Тои дишаше накъсано, а когато автомобилът спря с дрънчене пред съседен магазин, ноздрите му се разшириха.
След малко поясни:
— Доста... по-шумни са, отколкото си ги спомням. И по-бързи.
— Най-вероятно е точно така — кимна Ета.
— И в твоето време ли ги има? — попита той, като сниши глас.
— Аха, дори по-хубави. По-бързи, по-тихи — използват по-малко енергия, някои имат вградени навигационни системи. — Стига, не биваше да прекалява. Очите му се разшириха още при думите „по-малко енергия“ и и стана ясно, че не я разбира. — Всичко се променя, стига да мине достатъчно време.