Николас направи гримаса.
— Всичко?
Може би заради съсредоточения поглед, с които изучаваше устата и, или защото ръцете му като че ли несъзнателно докосваха гънките на роклята й, но тя изведнъж, рязко и болезнено, разбра какво я пита.
О — каза си с пресъхнало гърло. — О...
— Искаш ли да ти разкажа? — попита го. — Искаш ли да ти опиша какъв е животът в моето време?
Ако Николас деиствително смяташе да се върне у дома и никога повече да не пътува, нямаше как да усети промените, нямаше да ги види с очите си. А това бе в състояние да подлуди всекиго — да знае какво завинаги ще остане недостижимо за епохата му.
След известно мълчание Николас поклати глава.
— Предпочитам сам да разбера.
А дотогава — каза си Ета — аз ще се грижа за него.
— Ти си грижеше за мен на кораба. Наи-малкото, което мога да направя, е да ти върна услугата поне доколкото ми е по силите.
Той се усмихна тъжно.
— Идеята за партньорство ми е напълно непозната... но оценявам предложението ти.
Искаше и се да го попита за Джулиън, но може би не беше редно да събужда тези спомени. Вместо това излезе на тротоара, или каквото бе останало от него, и засенчи очи срещу ярката слънчева светлина.
— Е, сега вече нямам никаква представа къде се намираме.
Николас зяпна от изненада.
— Аз не казах ли, че ни трябва карта.?
Ета обаче нямаше намерение да му позволи да злорадства.
— Дай ми една минутка.
— Как точно да ти я дам? — подвикна тои след нея, понеже Ета тръгна назад.
Магазинерът, когото бе зърнала преди малко, се бе прибрал в магазина си и метеше прахоляка и пепелта, нанесени от вятъра. Ета надникна през прага.
— Здравеите — подвикна тя. — Извинете, че ви безпокоя, но дали не бихте могли да ми помогнете?
Мъжът се облегна на дръжката на метлата и изопнатото му лице се отпусна в усмивка. Зад него се виждаше дълъг дървен тезгях и множество рафтове, върху които бяха наредени тъмни шишенца с хартиени етикети. Явно аптека.
— Американка? — попита тои. — Опасявам се, че моментът не е особено подходящ за разходки. Освен ако не идвате да ни пазите. Решиха ли се най-после и янките да се включат?
Вероятно се шегуваше, но гласът му като че ли потрепери леко, а иззад храбрата фасада прозираше уязвимост.
— Не още — отвърна тя с фалшива бодрост. — Маи ще мине още известно време.
И то само след като нас самите ни нападнат. Но това нямаше как да му го каже.
В този миг за пръв път си даде сметка колко е крехко миналото. Странно бе усещането да стои в този магазин, заобиколена от хиляди стъкленици, и да знае, че ако направи и наи-малката грешка, всичко ще рухне на земята.
Едва ли щеше да промени хода на времето, ако кажеше на този непознат, че Америка все пак ще се включи във воината, особено ако представеше мнението си като догадка. Но нямаше как да е сигурна, че подобна незначителна наглед стъпка няма да премине в нещо голямо, което да съсипе бъдещето, което познаваше.
Мъжът се наведе, за да изхвърли събрания боклук в кофата.
— Явно ще почакаме. С какво мога да ви помогна?
С периферното си зрение Ета забеляза, че Николас наднича през останалата без стъкло рамка на прозореца.
— Дали бихте могли да ме упътите към Британския музей?
Сивите вежди на човечеца се вдигнаха учудено.
— Продължете на изток по тази улица. Сетне завиите наляво по „Диин Стриит" и на дясно по „Оксфорд Стриит", а тя преминава в „Грейт Ръсел Стрийт“. Искате да поразгледате, а?
— Да. но не бях сигурна дали вървим в правилната посока. Много ви благодаря, бяхте много любезен.
Вече се бе обърнала към вратата, когато мъжът се засмя тихо.
— Госпожице, върнете се, госпожице. Редно беше веднага да ви кажа. Но не можах да се сдържа да не се пошегувам, особено в тия времена.
О! Въодушевлението й мигом се изпари.
— До музея лесно ще стигнете, но се опасявам, че няма какво да видите. Извадиха всичко ценно още миналото лято и оттогава стои затворен.
Британският музей бе затворен.
Човекът от магазина очевидно казваше истината, но и се струваше невъзможно да доидат чак дотук, за да се сблъскат със заключена, черна порта. Мрачната каменна сграда с вдъхновени от древността колони и релефи сякаш все повече избледняваше и се сливаше с фона, колкото повече я съзерцаваха. Като че им се подиграваше.
За да не остане място за съмнение, Ета извади хармониката, задигната от сандъка на София — изглеждаше съвсем същата като онази, с която Сайръс бе открил прохода в Ню Иорк — и духна силно. Наостри уши и дори се опита да провре глава между пръчките на оградата, но и това не и помогна да чуе каквото и да било, защото отговор чисто и просто нямаше.