— Може ли да тръгваме вече? — попита Николас през стиснати зъби. — Ако нямаме повече работа тук, бих искал да си вървим.
Но... нали тъкмо бе предложил да прескочат оградата?
— Какво има?
— Нищо. Да си вървим.
Ета се огледа, търсейки източника на безпокойството му, но освен неколцината мъже и жени от другата страна на улицата не виждаше нищо, което би могло да провокира такава реакция — освен напълно разбираемото смущение да си на непознато място в непозната епоха.
— Добре — съгласи се тя и инстинктивно го докосна по рамото. Николас се дръпна като опарен и Ета пламна от смущение.
Тръгна след него. Николас крачеше в обратната посока, макар очевидно без конкретна цел — почти не вдигаше глава, освен колкото да се огледа за коли. Едва когато Ета изостана, забавена от автомобилния поток, спря да я изчака.
Неочакваният му гняв се бе стопил, облекчението му бе осезаемо. Ета забърза към него, но тои не помръдна, само преглътна мъчително.
— Не е нужно да обясняваш. Знам, че не е лесно.
— Не е това — лицето му бе мрачно и изопнато. — Когато. изглеждаш като мен. се примиряваш да си невидим. Не очаквах да се сблъскам с обратното и установих, че любопитството не ми се нрави. Нито погледите.
Ама че съм идиотка. Какъв огромен късмет имаше, че никога не и се бе налагало да се оглежда и да преценява реакцията на околните към цвета на кожата и. Естествено, че ще се почувства неловко. Естествено. А при положение че никога не бе попадал в тази епоха, не би могъл да предвиди какво ще е отношението на хората.
— Не исках да реагирам така. остро — измърмори тои. Когато я погледна, негодуванието в очите му бе утихнало. — Но не мога да се преструвам.
— Не бих искала да се преструваш. Напротив, искам да знам как се чувстваш.
Нещо в думите и го накараха отново да се затвори в себе си. Тои отвори уста и Ета мигом разбра какво ще каже, досети се, че ще се опита да постави известна дистанция помежду им.
— Госпожице.
— Да не си посмял да ме наречеш „госпожица Спенсър“ — сряза го тя. Не разбирам защо се държиш, сякаш не сме приятели.
— Защото не сме приятели — отвърна тои и Ета неволно трепна. Явно един от двама им не бе разбрал какво точно се случва между тях. И този някой явно бе тя.
Неочаквано и за себе си, Ета се извърна и хукна. Николас я настигна с три крачки, хвана я за лакътя и я спря. Тя така и не събра смелост да го погледне, зачака го да заговори.
— Когато съм с теб, забравям кои съм — започна тои дрезгаво. — Забравям правилата. Забравям всичко и всички на тоя свят. Разбираш ли?
Не сме приятели.
Защото бяха...
Сърцето и заблъска в гърдите и за миг Ета остана без дъх.
— Не ми пука за правилата, нито за мнението на околните. Хората са отвратителни, пълни идиоти, и ако някои се опита да те оскърби, ще се разправя с него и без револвер. Харесвам те и единственото, което искам от теб, е да не ме караш да се чувствам като пълна идиотка. Би трябвало... — Тя стисна ръце в юмруци, за да се удържи да не ги сложи върху раменете му. — Нали си ми партньор.
Вдигна плахо очи и срещна погледа му. Червенината отново запълзя по шията и, заля бузите и. Ръцете и спряха нерешително на сантиметри от топлата, гладка кожа на мускулестите му предмишници и за миг Ета се запита какво би било да го докосне, да влее малко мекота в изопнатите жили.
Престани. Познаваше се — знаеше, че ако продължава да го гледа, ако се наклонеше напред, както и се искаше, ако се надигнеше на пръсти и тои отново се отдръпнеше, крехкото равновесие в отношенията им щеше да рухне. В момента не биваше да мисли за това. Не биваше да мисли за скулите му, за белезите по кожата му, за полуотворените му устни, за усещането на тънката му риза под пръстите й.
Не забравяй крайната цел — напомни си тя, макар да усещаше как кожата и се събужда — жива, наелектризирана, жадна за полъха на прохладния есенен въздух.
— Добре — тя скръсти ръце и се извърна. — Радвам се, че се разбрахме. А сега да се залавяме за работа.
Николас вдигна вежда.
— Не съм сигурен, че се разбрахме, но си права, че трябва да действаме.
Следобедът напредваше, а не биваше да пилеят нито час. Ета предпочиташе да не се замисля, че няма къде да прекарат нощта, ако се наложеше да останат още един ден, нито пък колко лесно биха могли да разберат къде са скрити статуите, ако можеха да използват интернет търсачка. Или да попитат Алис, която бе в състояние да засрами дори интернет с необятните си познания и услужлива памет.
Мисълта за Алис я сграбчи, притисна я с такава тежест, че за миг се вкамени. Мисли, мисли, мисли... Трябваше да намери отговора. Сигурна бе, че го знае — усетила бе нещо, докато се взираше през решетките към строгата фасада на музея, нещо я бе жегнало в онзи миг.