Но когато затвори очи и се опита да си представи пустия двор на музея, зад клепачите и изплуваха не празните стъпала и не тежките катинари. Видя себе си, излегната на канапето във всекидневната, вдигнала поглед към картините на майка си. Третата на долния ред, точно по средата, изобразяваше същата тази сцена. Запърхали с криле гълъби и младата Алис. Отговорът сякаш се спусна от небето като самотно перо и кацна върху главата й.
Не — помисли си тя, — не...
Не е възможно да е толкова просто.
Почти бе убедена, че в писмото ставаше дума за колекцията на Елгин. Но за да намерят статуите, за да открият прохода, трябваше да постъпят така, както постъпваха с майка и всеки път, когато се нуждаеха от обяснение: да попитат Алис.
Алис, която бе израснала в Лондон по време на войната.
Алис, чийто баща бе уредник в Британския музей.
Алис, която й бе показвала родната си къща поне три пъти.
Обърна се да каже на Николас, макар да и бе трудно да запази самообладание, като знаеше какво и предстои, но тои се бе втренчил към отсрещния тротоар, където, облегнат на лъскава пощенска кутия, стоеше мъж в тренчкот. Държеше сгънат вестник, но не четеше.
— Какво има? — прошепна Ета, като видя как раменете му се сковават.
— Продължаваи напред — отвърна тои тихо. — Не бива да спираме.
— Знам къде трябва да идем. Върви след мен.
Ета така и не разбра в кои момент се досети кога подозрението, което я гъделичкаше като непокорен кичур, стана толкова силно, че я принуди да хвърли поглед през рамо. Мъжът с тренчкота крачеше след тях. Непозната жена в кафяв костюм ту се появяваше, ту се скриваше от погледа им.
Николас кимна. Следяха ги.
Ета се огледа за някое скришно място, където биха могли да поговорят, и в този момент погледът и бе привлечен от познато червено петно. Без да губи време в обяснения, вдигна ръка и замаха, за да спре автобуса.
— Ета...
Шофьорът и махна в отговор и тя се затича. Стъпките на Николас захрущяха подире й.
— Да не полудя? — просъска той.
Прозорецът на автобуса се отвори.
— Входът е отзад — подвикна шофьорът.
— Минавате ли през Кенсингтън? — попита Ета.
Шофьорът, възрастен господин с приветливо лице и едро шкембе, което почти опираше във волана, й отвърна с дружелюбна усмивка:
— Минава, милинка. Спирам, където ми кажете. Кондукторът ще сметне колко дължите. Махнете ми, когато искате да спра, и ще ви сваля.
Вратите в задната част на автобуса се отвориха. Ета се хвана за дръжката и се покатери. Николас се огледа смутено и последва примера й.
Може би трябваше да го бутне на наи-близката седалка и да седне до него. Вместо това се опита да намери място по-напред, където шофьорът да я вижда, а тя да вижда шосето. Изобщо не и хрумна, че на фона на неиния седемнадесетгодишен опит с автобусите, на Николас му беше за пръв път. Автобусът потегли, Николас се олюля като пиян и едва не помете момчето и възрастната дама с пазарската чанта пред тях.
— Извинете — възкликна Ета и го дръпна за ръката. Кимна към дръжките, които висяха от тавана. — Хвани се, но без резки движения.
Придвижването до предната част на автобуса се оказа бавен процес, съпътстван от множество залитания, макар Николас да бе свикнал с люлеещата се палуба. Тои се отпусна на предната седалка и по лицето му рукна пот. Едната му ръка се вкопчи в облегалката, а другата — в коляното й.
— Господи — викна тои така високо, че заглуши ръмженето на
двигателя. — Каква е тази смрад?
По стълбата, водеща към горната палуба, се спусна човек в
Йниформа — навярно кондукторът, за когото бе споменал шофьорът.
Около врата му висеше ремък, а на ремъка бе закачена дървена стоИка, върху която с помощта на пружини бяха закрепени ярко оцветени билети.
— Навярно имаш предвид бензина, момче.
Николас изгледа Ета, сякаш го бе предала.
— Ще се задушим ли, преди да стигнем?
Кондукторът поклати глава и се засмя. Ета също се засмя, макар и насила, и стрелна Николас с предупредителен поглед. Но тои вече бе осъзнал грешката си — плесна се по челото и въздъхна обезсърчено. — За къде?
— Кенсингтън — отвърна Ета.
— По две пенита на човек.
За неина изненада Николас бръкна в торбата и подаде на кондуктора няколко медни монети, а не златните, с които се бе опасявала, че ще трябва да се пазарят. Мъжът им връчи билетите и продължи нататък.