— Размених златото и част от моите пари — поясни Николас. — Така ще имаме достатъчно.
— Но това ти е възнаграждението, задето ни заведе в Ню Иорк — възрази Ета, обзета от чувство за вина.
Николас махна пренебрежително с ръка.
— По-добре се тревожи за пазителите, които вече са успели да ни проследят до тук.
— Мислиш, че онзи с вестника е пазител, така ли? — попита тя, макар да се досещаше за отговора. — Сигурен ли си?
— Никога не съм посещавал тази епоха — отвърна тихо Николас. — Не познавам тукашните пазители, но каква друга причина биха имали да ни следят?
Не беше честно толкова бързо да успеят да ги открият. Тя въздъхна, наведе глава и опря чело в облегалката на предната седалка. Краи с надеждите и да изпревари времето и да скрие ходовете си от стареца.
Николас облегна лакти на коленете си и прокара пръсти през късо подстриганата си коса.
— Аирънуд разполага с пазители, които да наглеждат всички познати проходи. Вероятно ни следват от доста време. Със сигурност са негови хора.
Ета, така сащисана и объркана при излизането си от прохода, дори не се бе замислила как ще реагира Сайръс, като разбере, че са изчезнали.
— Много ли сме загазили? — попита тихо.
— За съжаление, ако Аирънуд реши да ни накаже, задето деистваме без негово разрешение, няма да ни се размине. Ще ни задържат в някои от тукашните му имоти, докато пристигне лично и разпореди как да бъдем наказани, а Аирънуд не се слави с милосърдие — лека усмивка заигра на устните му и смекчи напрегнатото му изражение. — За щастие, все още не знае, че нас, пиратите, трудно ще ни хване.
Последния път, когато бе зърнала тази къща, бе преди пет години, повече от седемдесет години след войната. Помнеше, че бе много студено, от онези дни, в които дъждът ту преминава в мокър сняг, ту обратно в дъжд и водата се лее от всички посоки. Надникнала бе към триетажната тухлена къща с плосък покрив и зелена врата, и с чукало във формата на лъвска глава през прозореца на колата под наем. Беше уморена, подразнена и премръзнала и се бе престорила на заспала, за да съкрати поне малко обиколката из града.
Сега бе готова да зашлеви дванадесетгодишната Ета, понеже колкото повече се взираше в къщата, толкова повече се чудеше дали не бърка. И дали изобщо да похлопа на вратата.
— Нали каза, че си идвала и преди — напомни и Николас. — Ако смяташ, че е тази, значи е тази.
Щом майка и и Алис я бяха водили тук цели три пъти, значи са искали да запомни къщата. Да знае как да я намери.
Но Алис...
— Ще се справиш ли? — попита тихо Николас. — Ако смяташ, че ще ти е трудно, бих могъл аз да говоря с нея.
Къщата гледаше към Кенсингтън Скуеър, само на няколко пресечки от двореца и градините. Кварталът бе тих, красив и почти незасегнат от воината. Следобедното слънце се бе скрило зад сивите облаци, но дърветата в парка пламтяха в златисто и огнено. Наблизо работеха някакви мъже — демонтираха огради и перила и трупаха металните пръти на купчини, за да бъдат извозени. Тук-там се виждаха градинки, включително пред зелената врата.
Ета поклати глава. Благодарна му бе за предложението, но ако Николас бе прав и деиствително не можеше да спаси Алис, то. това е последната ми възможност да я видя. Тази мисъл направо я съкруши.
Николас бутна портата и и направи знак да влезе. Ета изправи решително рамене, макар стомахът и да се гърчеше от вълнение и страх. После хвана хлопалото и почука три пъти.
В продължение на една ужасна секунда бе убедена, че в къщата няма никого. Приведе се напред и опря ухо в дървото и в този миг чу момичешки глас — „Момент!“ — стъпки и скърцане на стълби. Отстъпи крачка назад. Нещо задращи тихо — може би капачето на шпионката. Хвърли поглед към Николас, които чакаше в подножието на стълбите, стиснал торбата. Чу се ахване, вик и вратата се отвори.
— Роузи? Но какво правиш?
Ета жадно впи поглед в момичето.
Дългата и кестенява коса бе разпусната, лицето и бе полускрито от зелена филцова шапка. Яката на сивозелената рокля бе разкопчана, а върху джобчето на гърдите и бе закачена бяла значка, на която с червени букви пишеше
ЖДС ГРАЖДАНСКА ОТБРАНА7.
Беше толкова млада. Невероятно млада. Имаше лунички, цяло съзвездие, пръснато по носа и скулите. Ета бе виждала снимки от младините и... Но. Но тази Алис още не бе загубила детинската закръгленост на лицето. Очите и обаче бяха същите — същия бледосив оттенък, които Ета така добре познаваше. Цялото тяло на Ета се изопна, гласът и замря в гърлото и се наложи да скръсти ръце, за да се удържи да не я прегърне.