— Братства ли? — повтори Ета. — Какво искаш да кажеш?
— Майка ви не ви ли е разказвала собствената ви история? — учуди се Алис.
Ета поклати глава, като се постара да не издаде раздразнението си.
— Нямаше... възможност.
— Както и да е — рече Алис. — Няма значение. Счита се, че всички произхождаме от общ предшественик, които притежавал дарбата. В началото клановете съществували като братства, съдружия между няколко семеиства, които се сплотявали под едно и също знаме — това са дърветата, които днес използваме като родови имена, — за да са по-силни срещу съперниците и враговете си. В онези времена също имало конфликти — всички се опитвали да завладеят колкото се може повече векове и територии. Конфликтите се разрешавали предимно с помощта на съглашения и система от роли и закони. Пътешествениците били многоброини — това личи и днес по разнообразието сред сегашните членове на семействата.
Николас отново обърна взор към улицата. Ета виждаше единствено дългата извивка на гръбнака му, широките му рамене и пръстите на лявата ръка, които почукваха нетърпеливо по десния му лакът.
— Стига толкова история. Вече е изгубила значение. Попитаи я за онова, което ни доведе тук — рече тои и в гласа му се долови нотка на нетърпение.
Ета погледна извинително Алис, но тя като че ли не беше забелязала.
— Мама ми остави инструкции, за да мога да намеря астролабията
— каза тя. — Под формата на кодирано писмо.
— Което може да бъде прочетено само ако ключът — фигура с определена форма — бъде поставен върху текста, така че да покаже кои думи да бъдат прочетени? — възкликна тя с усмивка. — По-рано непрекъснато си разменяхме такива послания.
Ета усети, че настръхва. Това бе поредната връзка, макар и съвсем крехка, със семейството, което никога не бе познавала.
— Смятаме, че следата ни насочва към проход, които се намира близо до колекцията на Елгин, но не знаем къде е преместена колекцията. Реших, че може би вие знаете, след като баща ви работи в музея.
— А може ли първо да ми отговорите на един въпрос? — прекъсна я Алис. — Как ви хрумна да дойдете точно в тази къща? Проверихте адреса? Или разпитвахте?
— Не се наложи — отвърна Ета. — Двете с мама сте ме водили тук няколко пъти. Повтаряхте ми, че къщата е много специална, че е важно да знам къде сте израснали.
Алис въздъхна, като че ли с облекчение.
— Значи и двете сме искали да я намерите. Това е добре. Те, тоест ние, явно сме знаели, че нещо ще се случи.
Сега вече като че ли деиствително им вярваше. Тази среща не можеше да е съвпадение. Алис, неината Алис от бъдещето, бе срещнала Ета в своето минало. Видяла я бе като пораснала девоика още преди да срещне малкото момиченце с детската цигулка. Явно по тази причина се бяха скарали с Роуз — защото Алис е знаела, че Ета ще дойде, знаела бе, понеже помнеше срещата им.
При мисълта, че съдбите им бяха така неразривно свързани, твърдата черупка, която Ета бе изградила около сърцето си, за да и вдъхва смелост, рязко се пропука.
— Музеината управа и правителството преместиха скулптурната група под земята — рече Алис. — Скрити са в системата на метрото, в тунела между станция „Алдуич“ и станция „Холборн“. Не ми е съвсем на път за работата, но мога да ви покажа накъде да вървите.
— Ще можем ли да влезем в тунела? — попита Ета.
— И двете станции се използват като бомбоубежища — поясни Алис. — Ще трябва да се промъкнете покраи полицаите, но мисля, че ще успеете да се спуснете по релсите и да минете през тунела. Вероятно са наредени в сандъци, но ще ги познаете по големината.
Ета кимна, като се опитваше да запомни всичко.
— Къщата ви има ли задна врата? — попита ненадеино Николас и дръпна завесите.
— Ами да — Алис се надигна бавно. — Защо?
— Вън двама господа наблюдават къщата. И освен ако не смятат да я рисуват, можем спокойно да предположим, че са ни намерили.
През задната врата и задния двор, а след това през портата, която се отваряше към улицата. Ета тъкмо реши, че са се измъкнали, и в същия миг мъжът, когото бе видяла по-рано — с шапката и вестника — се появи в дъното на улицата.
— Този го познавам — възкликна Алис и я сграбчи за китката.
— От хората на Айрънуд ли е?
Алис поклати глава.
— Не... като че ли не. Роузи ми остави снимки, за да мога да ги разпознавам. Този определено е идвал да слухти и друг път.
Значи не беше от пазителите на Аирънуд. Тогава кои беше, по дяволите?
Момичетата с мъка поддържаха темпото на Николас, които бързаше напред с големи крачки. Едната му ръка бе пъхната в торбата и навярно стиска е револвера. Ета не знаеше дали е купил муниции, но май се досещаше.