В този миг се блъсна в нещо и усети как дланта на Алис се изплъзва от ръката и. Краката и се преплетоха и тя се приземи тежко по дупе. Ожулените и длани засмъдяха. Когато черните петна спряха да танцуват пред очите и, видя някаква жена — онази с кафявия костюм — да се държи за носа, видимо зашеметена. Иззад гърба и Николас рязко се извърна, с пребледняло от ужас лице.
Чифт ръце хванаха Ета за лактите и я дръпнаха назад, преди да успее да се изправи. Миризмата на одеколон и пот я удари в носа и тя отметна рязко глава назад в опит да удари нападателя си на някое по-чувствително място.
— Роуз — изохка мъжът. — Роуз, дявол да те вземе...
Роузли?
Един блед юмрук прелетя покраи лицето на Ета и се приземи върху челюстта на мъжа. Лицето на Алис бе поаленяло от ярост. Тя тръсна натъртения си юмрук, а в този момент Николас скочи и събори мъжа на земята. Ета наи-после успя да го разгледа — очила с рогови рамки, омачкан костюм от туид. Това бе друг човек, не онзи с вестника. Този бе по-млад.
— Аз не съм. — ахна тои, когато Николас изръмжа страховито, вдигна го и го халоса с пестник в лицето. — Не съм.
Не е какво? Ета погледна въпросително към Алис, но тя само сви рамене и избута жената в кафяво, която още стенеше от болка.
— Хайде, Картър! — подвикна Алис. — Давай!
Но Николас не помръдна, само вдигна наново юмрук.
— Николас! — викна Ета. — Хайде!
Николас преглътна яростта си, пусна мъж на тротоара и се затича да ги догони.
— Добре ли си? — опита се да я докосне, но Ета хукна още по-бързо през тълпите и бибиткащите автомобили.
Нямаме време. Тичай. Не спирай.
Дъхът изгаряше гърдите и, докато тичаха през оживения град, подминаваха улица след улица с къщи и магазини, докато накрая, след близо двадесет минути, стигнаха целта си. Над главите им, извити като цветна дъга, блещукаха рекламни табели и светлини —
LEMON HART, BP, SCHWEPPES
— а насред островчето на кръговото кръстовище статуята на Ерос наблюдаваше пълзящите двуетажни автобуси и полицеиски коли. Макар и лишено от модерните билбордове, Ета разпозна кръстовището. Тичали бяха чак до „Пикадили Съркъс”, което обясняваше мехурите и болките в стъпалата.
Алис извърна порозовялото си лице, запотено въпреки хладния въздух.
— Не мога да ви отведа чак до долу, съжалявам, не бива да закъснявам за работа. Доста хора разчитат на мен. Ще ми се да можех.
Ета преглътна егоистичното пробождане, отчаяното желание да я задържи при себе си.
— Няма нищо. Благодарим ви, че ни доведохте до тук. Има ли още много до станцията на метрото?
— Оттук има още двадесетина минути пеш. Мога да ви дам пари за такси.
— Пеша ще е по-лесно да им се изплъзнем — възрази Николас. —
Благодарим ви. Накъде да вървим?
Алис надраска няколко указания на гърба на писмото от Роуз.
На пресечката на „Пикадили Съркъс" и „ Суис Корт" тръгвате на изток, вървите до „Кранбърн Стрийт" и „Карик" нагоре по „Кинг Стрийт" покрай катедралата „Сейнт Пол", надолу до „Ръсел", надясно по „Катрин Стрийт", когато подминете Кралската опера...
В този момент Ета искрено съжали, че няма телефон и сателитна връзка и едва сега оцени какъв лукс е никога да не ти се случва да се изгубиш.
— Пазете се — каза Алис и я прегърна. Смътната тревога, която не напускаше Ета, сега изригна в парализиращ ужас. Нямаме време. Нямаме време, но...
— Трябва да вървим — чу кроткото предупреждение на Николас. Дръпна се неохотно, макар в стомаха и да се настани болезнена празнота. Тук не става дума за морал. Чисто и просто е невъзможно.
Какво щеше да се промени, какво би могло да се промени, ако предупредеше Алис? Тази мисъл я загриза. Разместването в хода на времето щеше да е минимално, нали така? Незначителна промяна в огромния океан на събитията. Щом не можеше да се върне назад в своето време и да дръпне Алис от пътя на куршума, без да се сблъска със самата себе си, тогава можеше да направи поне това. Да пренапише онзи момент, да заличи ужаса, изписал се на лицето на любимата учителка, да изтрие кръвта...
— Алис.
— Не, никакви такива — прекъсна я Алис. — Не искам нито сълзи, нито таини. Искам живота, които ми е писан, Ета. Нищо повече. Баща ми винаги е казвал, че човек трябва да живее без очаквания или страхове, които да влияят върху решенията му — а това е дяволски трудно, при положение че около мен постоянно пристигат и заминават пътешественици. Искам, когато ви срещна, да съм такава, каквато ме познавате. Искам да свиря на цигулка, да допускам грешки, да се влюбвам, да обикалям света. нима деиствително искате да ми отнемете всичко това?