— Май така е редно.
— Какво ще правиш с парите от Аирънуд? Наградата, задето ни откара в Ню Йорк?
Николас въздъхна и раменете му увиснаха.
— Много ми е любопитно да чуя предположенията ти.
— Ще си купиш кораб — отвърна тя веднага.
— Да. Чеис ли ти каза? — Николас се загледа в „Сеинт Пол“ — богато украсеният купол се извисяваше над потъналите в тъмнина сгради.
— Не. Просто ми се струва, че така е редно. Точно така си те представям.
На палубата под яркото слънце, с развени от вятъра риза и жакет, с лениво надиплени вълни под краката им... краката му, поправи се тя, под краката му — досущ като блестящ килим.
Николас спря и се завъртя с лице към нея. Ръката му бегло докосна нейната. Гледаше я с искрена изненада.
— Толкова ли е лесно да ме разгадаеш?
Тя се усмихна и го тупна закачливо по гърдите, защото само така можеше да се удържи да не направи нещо друго, което да я изложи, а него — да стресне.
— Добър моряк си, а и очевидно обичаш морето. Личеше ти по изражението. Какво има?
Погледът му внезапно натежа, сякаш бе сложил длани на раменете й и се бе вкопчил с всички сили.
— Ета... — започна той с дрезгав глас. — Ти.
Зад него нещо се раздвижи, нещо в кафяво и черно, бяло и сиво — трима мъже тичаха по улицата. Предишните трима. Драките. Онзи в туидения костюм вадеше нещо от джоба си — нещо малко, сребристо.
Пистолет.
Ета бутна Николас с всички сили към съседната тухлена стена.
Тои я зяпна зашеметен и в този миг куршумът просвистя и разцепи въздуха между тях.
— Бягай! — викна тя и го сграбчи за китката. — Бягай!
Тои се опита да се извърти, да погледне назад, но тя го дръпна напред. Под пръстите й пулсът му препусна.
— Завий насам! — нареди й той. — Ето тук.
Изневиделица избухна странен звук като от забравен спомен. Ета не помне е някога да го е чувала, но мигом го разпозна — проникваше дълбоко в тялото и, достигаше чак до мозъка на костите и. Воят се надигна от тишината, все по-гръмовен и по-гръмовен, а околните сгради го уловиха и заблъскаха в пространството помежду им.
— Какво, по дяволите, е това? — подскочи Николас и се завъртя, за да разбере откъде идва звукът.
— Сирени за въздушна опасност — отвърна Ета и надникна през рамо. Мъжете бяха забавили крачка, стреснати от предупреждението за предстоящо нападение, сякаш се колебаеха дали да продължат. Не, не затова — ахна Ета, — а за да се прицелят по-добре.
Предният мъж стреля, но куршумът уцели стената. Облак прах и ситни отломки покри косата й и одраска шията й.
— Спрете, дявол да ви вземе! — викна единият. — Не ни принуждавайте да ви застреляме!
— Проклятие — просъска Николас. Ета бе твърде бясна на себе, за да каже каквото и да било. Защо не се бе сетила по-рано? Трябваше да се разделят с Алис по-рано. Трябваше да хванат такси, въобще да направят всичко възможно, за да стигнат до станция „Алдуич“ и прохода колкото се може по-бързо. Та това беше воина, за бога. Алис и бе разказвала, че бомбите се сипели почти всяка нощ.
— Какво ще правим? — викна той.
Но преди Ета да успее да отговори, в далечината се чу ниско боботене, което я накара да вдигне глава и да се огледа за самолети.
— Ще трябва да се скрием под земята! — Алис бе споменала, че станциите на метрото се ползвали като бомбоубежища — ако успееха да се доберат до „Алдуич“, ако изпревареха въздушното нападение, можеха да намерят прохода още тази вечер...
Но ако бомбардировката започнеше, преди да успеят да се скрият, и ги свареше в тази част на града, щяха да умрат, преди да разберат какво ги е сполетяло.
Драките като че ли спореха по същия въпрос. Ета чуваше откъслечни фрази: „... се върнем!., „Следваите...“ „... намерение да.! .
Подминали бяха убежището в „Лаистър Скуеър“, а преди малко бяха зърнали табела за спирка на метрото, но Ета не искаше да се връщат назад, не и ако имаше шанс да напуснат Лондон още тази нощ. Драките като че ли се надяваха двамата с Николас да хукнат да търсят убежище и Ета се опасяваше, че ги чака смъртоносна надпревара. А попаднеха ли в едно и също скривалище, двамата с Николас щяха да се озоват обратно в мрежата на Аирънуд. Трябваше да направи така, че мъжете да хукнат към наи-близкото убежище, а те с Николас да се измъкнат от Лондон колкото се можеше по-скоро.
Та това бе война, истинска война и ако се забавеха, щяха да загинат.
— Да се върнем назад — предложи Николас. — На онзи площад имаше убежище.
— Не — възрази Ета, — ще успеем да стигнем до „Алдуич“!