— Площадът е по-близо — опита се да надвика сирените Николас. — Ако трябва, ще намерим начин да ги заобиколим!
Ще ни измъкна оттук.
Ще ни измъкна оттук.
Ще се добера до вкъщи.
Тя го сграбчи за ръката и го затегли напред. Николас се опита да я дръпне, но Ета не отстъпи.
— Ще се справим! Не можем да ги отведем до прохода — Аирънуд не бива да разбере кои проход ще използваме! Трябва да им се изплъзнем!
Заедно. Трябваше да го направят заедно или изобщо да не се захващат.
— Дявол да те вземе. — изруга Николас, но когато Ета хукна, все пак я последва.
Отекна гръм като при лятна буря — от онези бури, които разтърсваха прозорците на апартамента, страховит грохот, които изтрещя над града и отекна в прозорците на сградите. Свистенето бе така пронизително, че тъпанчетата и бяха на път да се спукат, а пискливият вои зловещо замлъкваше преди всеки гръмовен, оглушителен трясък. Кожата я смъдеше, сякаш всеки момент щеше да се обели и смъкне.
Никога повече нямаше да се оплаква от воя на проходите. Не и след като бе чула това.
Николас изви шия към тъмните форми, които раздираха нощното небе. Като че ли всеки от самолетите бе изхвърлил по хиляда черни бръмбара и всички се носеха към града.
Живото любопитство, което бе прочела на лицето му по-рано, бе изчезнало.
Ета се обърна — улицата зад тях бе безлюдна.
— Няма ги!
Затича се още по-бързо и макар в един момент да се спъна и глезенът и да се огъна, не спря. Николас преметна ръката и през шията си и я повлече напред към „Катрин Стрийт“.
— В дъното... на улицата е... — изохка тя.
— Не сме единствените. — отвърна Николас и думите избоботиха в гърдите му като ехо на самолетния грохот. — Почти стигнахме.
Семеиства, двоики, полицаи — всички се тълпяха пред сграда с тухлена фасада. Над сводестите прозорци бе опънат бял плакат: отгоре
ГАРА ПИКАДИЛИ,
а отдолу, с по-малки букви:
СТАНЦИЯ
— Да! — извика Ета в същия момент, в които Николас потрепера и измърмори: „Слава богу“.
На входа стоеше мъж в тъмна полицеиска униформа и насочваше хората. Двамата запрескачаха купчините дрехи, завивки, колички и куфари, изоставени при бягството надолу, и се присъединиха към буината река от тела. Миг преди тълпата да ги погълне, Николас уви ръката на Ета около кръста си. С другата си ръка обгърна раменете и и я притегли към себе си, та заедно да се проврат през десетките хора, които мълчаливо си проправяха път по безкраините стълби надолу.
— Колко дълбоко под земята сме? — попита Николас, като гледаше подозрително бледите лампи на тавана.
— Много дълбоко — отвърна Ета, като се постара да прозвучи успокоително. Трясъците отгоре далеч не бяха замрели, само се чуваха по-глухо. Лампите примигваха и жужаха. По гърба и се стичаше пот и тя не можеше да овладее треперенето дори когато се отклониха от основния поток и тръгнаха по източното разклонение, както ги бе упътила Алис.
Таино се бе надявала, че ще успеят да стигнат до самия краи на перона, сетне ще скочат върху релсите и незабелязано ще се шмугнат в тунела. Без пречки, без препятствия и без въпроси.
“Но когато преодоляха и последните стъпала и свиха зад ъгъла, и стана ясно, че няма да е толкова лесно.
Изпреварили ги бяха стотици хора. Лондончани бяха завзели целия перон, а някои се бяха сгушили и между самите релси. Огромното множество изпълваше въздуха с влажна, лепкава топлина. Много от мъжете и жените бяха свалили палтата и саката си и ги бяха закачили по стените. На входа на тунела дори бе опънат простор.
Не можеха да прекарат нощта тук — не можех да си позволят да изгубят толкова време, при положение че краиният срок неумолимо наближаваше.
Хората зад тях започнаха да напират и да ги бутат и ръката на Николас я обгърна още по-плътно.
— По дяволите — изруга той тихо. — Накъде да тръгнем?
Ета посочи отсрещния краи на линията, където се бе разположила безкраина редица хора — едни излегнати върху одеяла, други насядали в кръг със семейства или приятели. Мнозина разговаряха тихо или се опитваха да развличат малкото дечица, седнали с играчки и книжки, но повечето мълчаха със стоически изражения.
Не можеше да не им го признае — наистина се владееха. Изглеждаха почти примирени, сякаш цялата ситуация бе просто безкрайно досадна, а не въпрос на живот и смърт.
— Добре, тогава ще чакаме. Щом се налага. — Ако Николас бе забелязал очите, които следяха напредъка им по перона, то с нищо не го показа. Запровираха се между тълпата, докато не намериха празно пространство почти в дъното, под голяма табела, която рекламираше прожекцията на „Аз бях авантюристка“ в кино „Парамаунт“ с участието на някоя си Зорина.