Джефри ДивърПастирът
Зад познатите специални служби се крие секретна анонимна агенция за охрана при извънредни обстоятелства. И там са най-добрите експерти по сигурност…
Корт е пастир — старши офицер в отдела за стратегическа защита. Безкомпромисен, отдаден на работата си, ненадминат тактик…
Хенри Лавинг е наемник. Професионален изнудвач, който напипва слабото място на жертвите и изтръгва информация с всякакви средства…
Когато полицай Кеслер изненадващо се превръща в мишена на безскрупулния престъпник, Корт поема защитата на семейството му. Но за пастира случаят не е рутинна задача — той е възможност да отмъсти на Лавинг за смъртта на близък…
Скоро ситуацията ескалира в смъртоносно състезание между защитник и наемник, в динамичен дуел между непредсказуеми мъже. А Корт трябва да реши дали да защити своите подопечени или да ги използва като стръв в името на отмъщението.
Юни 2004Правилата на играта
Мъжът, който искаше да убие жената на седалката до мен, беше на километър зад нас. Във влажното юнско утро отстрани се редяха пасторални пейзажи — полета с тютюн и памук.
В задното огледало се отразяваше част от кола, движеща се спокойно по течението на трафика. Управляваше я мъж, който привидно не се различаваше по нищо от стотината други шофьори по наскоро ремонтираната магистрала.
— Агент Фалоу? — обади се Алиса. После — както настоявах вече цяла седмица — се поправи: — Аби?
— Да.
— Още ли е тук?
Беше забелязала, че поглеждам в огледалото.
— Да. Както и подкреплението ни — добавих за кураж.
Протежето ми следваше убиеца през две или три коли. Не беше единственият от организацията ни, ангажиран със случая.
— Добре — прошепна Алиса.
Трийсетинагодишната ми спътничка беше свидетел срещу компания, която изпълняваше мащабни поръчки за армията. От компанията твърдяха, че не са извършили нищо нередно и приветстват разследването. Преди седмица обаче се опитаха да убият Алиса и понеже бях служил в армията с един от старшите командири в Брагс, ме назначиха да я охранявам. Като началник на организацията вече се занимавам по-рядко с полева работа, но честно казано, се зарадвах да подишам чист въздух. По правило прекарвам по десет часа дневно зад бюрото в офиса ни в Александрия. А през последния месец — по дванайсет или четиринайсет, понеже координирахме охраната на петима информатори срещу голяма престъпна групировка, преди да ги предадем на «Закрила на свидетелите» за промяна на самоличността им.
Приятно ми беше да възседна отново коня, дори само за седмица.
Натиснах бутона за бързо набиране, за да поговоря с протежето си.
— Аби е — казах в хендсфрий микрофона. — Къде е той?
— Горе-долу на километър. Не бърза.
Наемникът, чиято самоличност не бяхме разкрили, пътуваше в неугледен сив «Хюндай» седан.
Движех се зад дълъг ТИР с надпис «Птицекланица Каролина». Беше празен. Управляваше го един от служителите ни. Пред него имаше кола — двойник на моята.
— Остават ни три километра до смяната — обявих. Четири гласа потвърдиха по кодираните телефони. Прекъснах връзката.
— Всичко ще е наред — казах на Алиса, без да я поглеждам.
— Аз просто… — промълви тя. — Не знам…
Замълча, а аз се взрях в огледалото за обратно виждане, сякаш мъжът, който искаше да я убие, се намираше точно зад нас.
— Действаме по план.
Попаднат ли невинни хора в ситуация, изискваща присъствието и закрилата на такива като мен, страхът най-често надделява над недоумението. Трудно приемаме мисълта, че сме смъртни.
Да опазиш хората невредими, да ги опазиш живи е работа като всички останали.
Често го напомням на протежето си и на другите в офиса, навярно дразнейки ги и с повтарянето, и с назидателния тон. Ала не спирам, защото не бива да го забравяме. Никога. Работа е — със строги процедури, които усвояваме, както хирурзите се учат как да срязват точно плътта, а летците — да задържат в небето тонове метал. Следваме техники, шлифовани и доказали се през годините.
Работа…
Вярно беше, разбира се, че и наемникът зад нас, решен да убие жената до мен, също възприема задачата си като работа. Знаех го с абсолютна сигурност. Той беше сериозен като мен, беше изучавал процедурите усърдно като мен и беше умен — и на теория, и на практика. И имаше предимство — правилата му не бяха обременени от моите задръжки: Конституцията и законите.
Все пак вярвам, че е предимство да си на страната на правдата. През всичките години в този бранш не съм изгубил нито един подопечен. Нямаше да изгубя и Алиса.