Само най-тесните кръгове на държавната сигурност обаче подозират за съществуването на агенцията. Не я споменават в новините. Джоан не би могла да знае за нея, камо ли за възможността да идентифицира човека на снимките до Аленде, освен ако нямаше тайна връзка с високите оперативни нива на държавните служби за сигурност.
Така се породиха съмненията ми. Кодираното ми послание до Дюбоа, след като Джоан откри снимката в компютъра на сестра си, съдържаше молба не само да анализира фотографиите чрез системата ОРК, но и да провери дали през последните дванайсет часа някой е изискал от «Интелиджънс Асесмънт» проучване на Аленде и събеседника му. И ако е така, възможно ли е този някой да е Джоан Кеслер.
По-рано Дюбоа, естествено, беше прегледала биографията на Джоан — научното иМ и професионално развитие, както и случая с катастрофата. Но ако съпругата на Райън знаеше за съществуването на «Интелиджънс Асесмънт», публичната информация за нея навярно беше прикритие, а данните за истинската иМ кариера се пазеха в класифицирани архиви.
«Подготвяш си значи домашните?… И какво откри за мен?»
Нищо чудно, че ме беше попитала.
Дюбоа докладва, че тази сутрин някой с разрешително за достъп до строго секретна информация беше подал молба до «Интелиджънс Асесмънт» за идентифициране на двама мъже от снимка, препратена от неизвестен район. Анализът се извършваше в момента.
Разкриването на истинската биография на Джоан обаче се оказало по-фина работа. В имейла Дюбоа обясняваше колко са иМ помогнали връзките на Арън Елис в Лангли и Форт Мийд.
— Но ти работеше… нали идвах там? Обядвахме заедно. Поне шест пъти. После ходехме в Националната галерия. И аз те изпращах до офиса. Бюрото за анализ на магистралите. На Двайсет и втора улица. Бил съм там!
— Скъпи… — Обръщението прозвуча безпомощно. — Това… това беше прикритие.
— За ЦРУ ли работеше? — попита Райън. — Или нещо такова?
— Нещо подобно.
Сега Мари изглеждаше вбесена. Ведростта иМ се беше стопила.
— Но ти не ни обясняваш нищо, Джо!
Със стоически тон, сякаш говори пред комисия в Конгреса, Джоан каза:
— Организацията ми изпълняваше проекти по вътрешна сигурност.
— И по-точно? — Райън отчаяно се мъчеше да съпостави информацията с всичко, което Джоан му бе разказвала за живота си.
Кое е вярно и кое — не? Доколко го е лъгала? Сигурно изреждаше мислено места и хора, които беше споменавала. Дали в историите имаше истина, която би оправдала съществуването на семейството им, защото именно то бе поставено на карта сега?
От своя страна Джоан навярно обмисляше точно какво и колко може да му каже. На теория отговорът беше — «николко». Британците се позовават на Закона за държавната тайна, който забранява на държавните служители да обсъждат дейността си, докато работят за определени правителствени структури. При нас действат укази с подобен дух, макар да нямаме специален закон. Джоан вече бе извършила федерално престъпление с разкритията си в уютната дневна на убежището. Отидеше ли по-далеч, нарушенията щяха да станат още по-сериозни.
Райън Кеслер обаче не беше глупак. Изкарваше прехраната си, разследвайки престъпления, за да прати провинилите се в затвора. Частиците от мозайката се подреждаха — бавно, разбира се, и откъслечно, но той се догаждаше накъде отива разговорът. Попита шепнешком:
— Когато се срещнахме, си участвала в операция. Спомена за някакъв приятел, с когото сте се разделили. От време на време му се обаждаше. Късно вечер. Но той не ти беше приятел, нали? А колега?
— Да. Казвах, че ми е бивш приятел, но това беше част от прикритието — отвърна Джоан с приведени рамене. Изповедна поза. — Трябваше да се преструваме на бивши любовници. Оперативни разпореждания.
— Нищо не разбирам, Джо — намеси се сестра иМ. — Говориш все едно си била в армията. Като татко.
Смехът на Джоан ме изненада.
— Татко… интересно, че го споменаваш. Той ми помогна да постъпя в организацията. Веднага след колежа.
— Но нали пътешества из Европа?
— Не, Мар. Пощенските картички бяха фалшиви. Бях в тренировъчен център в Щатите. Не мога да разкрия повече.