— Можеш ли да дишаш?
— Мамка ти! — изкрещя Цагаев. — Мамка ти! Нямаш право! Искам си адвоката. Незабавно!
— Може да диша — заявих на Фреди.
След половин час минах през пропуска на сградата, която Фреди беше посочил. Оказа се, че там се помещава една от сравнително популярните федерални организации. Заради което, както ми обясниха агентите от ФБР, Цагаев бе преведен през задния вход.
Слязох долу да посрещна стройна жена на около четирийсет с къса, тъмна коса и проницателни очи. Носеше черен костюм, а през рамото иМ висеше тежка черна чанта. Работеше в нашата организация и ни помагаше при необичайни ситуации като сегашната. Казваше се Робърта Санторо, макар в службата да я наричаха просто Бърт.
Поздравих я. Тя отговори лаконично, както винаги. Попитах я:
— Готова ли си?
Кимване.
Влязохме в конферентна зала, където Аслан Цагаев седеше на един стол с вързани зад гърба китки. Видеокамера върху триножник бе насочена срещу лицето му. Червената лампичка светеше. Той ни изгледа презрително.
— Едва не ме уби!
— Използвах тиква — уточних. — Не е смъртоносна.
— Да, но ако беше пробила предното стъкло, можеше да ме убие! — отсече той. — Защо нямам адвокат?
Бърт пристъпи към далечния край на масата и седна. Положи ръце в скута си с безучастно изражение. Не я представих на Цагаев, тя също не показа документ за самоличност. Той я погледна, после се обърна отново към мен. Озърна се пак към нея и каза:
— Нямате право да правите това. Знам как са попаднали оръжията в багажника ми. Вие сте ги подхвърлили.
Теорията на играта не взема под внимание характера на противника. Има дори игра, при която се приема, че всеки може да заеме мястото му. Но за мен възможността да наблюдавам човека от отсрещната страна на дъската означава много. Понякога през обедната почивка или след работа се отбивам в игралния си клуб в Стария град и ако не се чувствам в добра форма, просто сядам и гледам как играят другите. Изучавам жестовете им, очите, начина, по който държат картите, хвърлят зара или движат фигурите. Не се опитвам да съзра издайнически знаци — те са или очевидни при неумелите играчи, или невидими при талантливите — но ми е интересно как действат и как реагират, какво им допада и какво — не.
Наблюдавам как приемат победите и загубите. Откривам треперещи ръце.
Сега огледах внимателно противника си, сякаш стоим един срещу друг край шахматна дъска. Цагаев беше кръглолик, с двойна брадичка, закрита доста сполучливо от брадата, и щръкнала коса, която не успяваше да реши дали е сива или тъмносива. От Дюбоа бях научил, че е едва на четирийсет и три. Главата му беше голяма, цветът на кожата — анемичен. Нервно сключваше и отпускаше ръце през няколко секунди. Разбирах го по подрънкваното на белезниците зад гърба му. Носеше дебел златен ланец и амулет със странна икона. Бях почти сигурен, че е цар Александър II, известен ми от лекциите по история като умерен реформатор — по абсолютни държавнически стандарти — управлявал Русия в средата на деветнайсети век. Все пак беше любопитно, че чеченец е избрал да носи образа му.
Дрехите на Цагаев бяха скъпи, по-скъпи, отколкото аз можех да си позволя и отколкото бих желал да си позволявам. Костюмът му бе ушит от лъскава синя коприна с цвят на небе от фантастична детска книжка. Обувките му от змийска кожа лъщяха на светлината на ярката лампа на тавана. Потта му вонеше отблъскващо — острата му телесна миризма се примесваше с дъх на чесън.
Наведох се напред. Не съм едър, вярно. Но през годините като пастир съм научил нещо интересно. Хората се боят от теб повече, ако не притежаваш внушителна физика. Навярно смятат, че би съсипал живота им по-непоправимо от здравеняк с оловна бухалка. Цагаев, двайсет и пет килограма по-тежък от мен, се отдръпна назад.
— Искам да знам с кого работиш.
— Не съм лош човек. — Цагаев ме изгледа изучаващо.
В игри като тази жалбите за неоснователно преследване на етническа основа са често срещана стратегия. Но те са ножица, а ножицата винаги губи от хартията.
— Няма да обсъждаме това. С кого работиш?
Той се ядоса и омекналото изражение отпреди минута се изпари.
— С никого! Не замислям заговори, взривяване на самолети и самоубийствени атентати в метрото…
Погледнах към Бърт. Никакъв отклик. Цагаев забеляза и по лицето му се изписа обезсърчение.
— Известен ни е един от хората, с които работиш — продължих аз. — Преди малко разговаря с него от телефона на роднина на твой служител.
Цагаев ме погледна отвратено и измърмори под нос:
— Не бях аз, а подставено лице! Често го правите.