— Какво възнамеряваш? — попита агентът. Колебаех се между две стратегии.
След кратък размисъл реших, че всъщност нямам избор.
Глава 52
Отново очакване.
В четири следобед се намирахме в безлюдна пустош до парка около бойното поле на Първата битка за Манасас или — ако сте северняк — на Първата битка за Бул Рън.
Недалеч от мястото, където Томас Джонатан Джаксън си проправил храбро път през гъсталака — и през куршумите — и си спечелил името Стоунуол.
Чакахме в застиналия облачен ден.
«Най-опасното време, казваше ми Аби, а по-късно аз повтарях думите му пред протежетата си, е чакането. Защото ако си пастир, значи си умен. А острите умове се нуждаят от стимули — напрежение, скорост, загадки, кубчета на Рубик. Чакането притъпява ума. Но не бива да си позволяваме да се отпускаме, защото наемникът никога не чака. Защо ли? Защото с всички сили се стреми да се добере до нас».
Взимах присърце този урок. Още повече че Лавинг обичаше да се появява изневиделица. Но от това очакването не ставаше по-лесно. Огледах района. Въпреки кратките срокове Фреди бе успял да сформира четири екипа от специални оперативни агенти, да ги докара с хеликоптер на мястото на засадата, но не много близо, за да не привлича вниманието на Лавинг. Пристигнахме половин час по-рано и оставихме колите на паркинга пред мола на стотина метра оттук. После си проправихме път през обраслите с храсти и папрат поляни. Из небето се стрелкаха птици, скакалците се разлитаха стреснато изпод краката ни.
Разположихме се тихо до бойното поле — удивително малко за сцена на касапницата отпреди 150 години — на поляната и в горичката около запустелия паркинг, където Цагаев и Лавинг си бяха уговорили среща. Паркингът се намираше до порутен склад или малка фабрика. Аз, Фреди и тактическите агенти носехме специални съобщителни устройства с микрофони и почти невидими слушалки, способни да доловят и най-тихия шепот. Наричаха се «Майкро Майк» и всяко струваше по две хиляди долара.
Докато заемахме позиции обаче, никой не говореше. Оперативните екипи бяха съставени от шлифовани професионалисти.
В далечния край на паркинга бе паркирана колата на Цагаев, а на шофьорското място тъмнееше мъжки силует. Чеченецът се паникьоса, когато му казах, че трябва да се обади на Лавинг, да прекрати задачата му и да си уговори среща тук, за да му плати остатъка от сумата.
Не смятах обаче да го излагам на опасност. Не смеех да рискувам да го убият — и от хуманни съображения, естествено, но основно защото той щеше да свидетелства при евентуален процес срещу Лавинг. Харесваше ми също идеята да го предам жив на Уестърфийлд, за да се спася от унищожителния му гняв. Цагаев не стоеше зад терористична акция, достойна за заглавна вестникарска страница, но все пак щеше да запуши устата на отмъстителния служител на Темида, който скоро щеше да остане без сочния си корупционен скандал в градската полиция.
И съответно в колата не седеше Аслан Цагаев, нито някой от тактическите ни агенти, а Омар — робот с човешка глава и торс с няколко механизма, позволяващи му доста добре да имитира движенията и жестовете на живо същество. Благодарение на системата за програмиране Омар успешно изпълняваше различни роли — на отегчен, на пиян и — най-често използваната — на нервен и припрян мъж. Чертите му не бяха съвършени като на анимиран Дисни герой, но в колата и по тъмно той обикновено успяваше да заблуди стрелците. Омар — и Омарина (брюнетка или блондинка с правдоподобни форми) — функционираше в три варианта: бял, чернокож и латиноамерикански.
— Няма чеченски модели, синко — обяви Фреди.
Най-доброто у Омар беше, че не е просто примамка. Около робота витаеха ултравиолетови и микровълнови лъчи. Когато Лавинг и партньорът му заемеха позиция — вероятно на известно разстояние — и изстреляха обичайните тройни откоси към главата му — празна и евтино заменима — компютърът незабавно щеше да проследи траекторията, скоростта и координатите и посредством специални устройства върху китките да ни съобщи местоположението на стрелеца с точност до три крачки.
Дали Лавинг щеше да захапе стръвта?
Вярвах, че ще се появи. В «Тайсънс» Цагаев се свърза с него. Бях го инструктирал предварително да каже на наемника, че иска да прекрати операцията, да му плати остатъка и двамата да се разделят мирно и тихо. Слушах разговора и ми се стори, че долавям разочарование в гласа на Лавинг. Почудих се дали е израз на неохота да прекрати играта с мен.
Но навярно проектирах собствените си чувства върху него.