Накарах Цагаев да попита нехайно дали някой друг, освен Лавинг знае кой го е наел. Лавинг го увери, че би било непрофесионално да разкрива поръчителя си.
Подучих, разбира се, Цагаев, да зададе този привидно невинен въпрос със съвсем конкретна цел — за да заподозре Лавинг, че Цагаев ще се опита да го убие и да си спести останалата сума.
И така, бях готов да се обзаложа, че Лавинг ще дойде, за да елиминира мъжа, способен да го идентифицира и да го уличи в престъпна дейност.
Прав ли бях?
С Лавинг няма как да бъдеш сигурен.
Според затворническата дилема затворник 1 не може да е сигурен дали затворник 2 ще откаже да признае. Или банковият вложител не може да е убеден, че всички други вложители ще устоят на изкушението и няма да изтеглят спестяванията си.
Но макар икономистите и математиците да не го признават, в сърцевината на Теорията на играта всъщност е случайността. Не вярвам в късмета, но вярвам в обстоятелствата. На Роуд Айлънд те не бяха в моя полза. Този път обаче може би щяха да са благосклонни към мен.
Чувахме бученето на колите по шосето, насекомите, кучешки лай, весели детски викове по полето, където през лятото на 1861-ва един срещу друг се изправили над трийсет и пет хиляди мъже и пет хиляди паднали ранени или мъртви. Прикривах се зад могъщи дървета, които по онова време още не са били дори семена.
Срещата бе уговорена за пет без четвърт. Лавинг закъсняваше вече няколко минути.
В далечината светъл автомобил сви бързо по пътя, водещ към запуснатия паркинг, около който се бяхме разположили — стандартна тактическа маневра не за избягване на преследвачи, а за проверка дали те следят. Дадеш ли мигач, че завиваш, опашката ще реагира. Ако профучиш на завоя, взрян в огледалото за задно виждане, лесно преценяваш дали водачът зад теб кара по петите ти, независимо дали ще реши да не те последва. Бързата маневра подсказваше, че автомобилът сигурно е на Лавинг.
Шосето се намираше извън полезрението на част от тактическите агенти и командирът им — лейтенантът на Фреди — предупреди всички за новодошлите. Усетих как тялото ми се напряга при спомена за Лавинг по-рано, край склада, където му бяхме устроили капан. Пресегнах се назад към глока. Просто инстинкт — обграден бях от хора, далеч по-вещи в такива операции. Привел глава, наблюдавах светлата кола.
Наемникът ли беше? Пътят не водеше към бойното поле, всъщност не водеше никъде. Нищо чудно да се окажеха деца, дошли да пушат трева, да пият или да се целуват. Или пристрастен изследовател на Гражданската война, решил да огледа историческата местност от този ъгъл. Освен това в Манасас не липсваха и метадонови лаборатории. Може би се подготвяше наркосделка.
Преди да стигне паркинга, където стоеше колата на Цагаев, новото возило отби в храсталака.
После по слушалката в ухото ми долетя шепот:
— Екип Три. Двама мъже излизат от автомобила. Цивилно облечени. Единият е въоръжен. Пистолет. Напредват към паркинга през храстите.
Лавинг и партньорът му. Надявах се да дойдат и двамата.
— Разбрано. Всички екипи да останат на позиция. Никакво движение, никакъв звук. Снайперист едно, можеш ли да се прицелиш в колата?
— Не.
— Разбрано.
Замислих се за миг дали партньорът не е протеже на Лавинг, както аз — на Аби, а Клер Дюбоа — мое. Дали Лавинг го запознава с правилата на играта, както поучаваха мен и както на свой ред ги представям аз? Отначало идеята ми се стори налудничава, но после се запитах: «Защо не». Нали всеки занаят изисква шлифоване?
— Екип Две. Обектите са на западния периметър на паркинга. Оглеждат колата на Цагаев.
— Раздвижете главата на Омар, но не с очи към тях — чух Фреди да шепне.
— Разбрано.
Роботът погледна на една страна. Сведе глава. Отговорникът за машината явно притежаваше артистични заложби.
— Обектите оглеждат паркинга. Разделят се и заобикалят колата от двете страни. Вече и двамата са въоръжени. Автоматични пистолети.
— Прието.
Значи не възнамеряваха да стрелят отдалеч, а да се приближат и да го изненадат откъм гърба. Един куршум и проблемът е разрешен.
Или пък не смятаха да го убиват. Може би партньорът щеше да прикрива Лавинг, докато вземе парите. Да си стиснат ръцете и да се сбогуват.
Дишах тежко, удържайки се с усилия на волята да не надничам към тях, а да стоя снишен между храстите. Внезапно по гръбнака ми пробягаха тръпки. Озърнах се бързо назад, макар да знаех, че Лавинг не би могъл да ме изненада от тази посока заради разположението на тактическите агенти.
Видях само храсти и дръвчета.
— До командира на тактическата операция. Имаме цел. И двамата заподозрени са в удобни позиции.