Значи Бар беше мъртъв, а самозванецът — партньор на Лавинг. Отпъдих шока от разкритието и се опитах да разгадая мисията му и истинската цел на Лавинг. Нямах отговори.
За да ги открия, ми трябваше помощ. След кратък размисъл взех телефона.
— Уилямс слуша.
— Корт е.
— Знам. Видях номера. Следя комюникетата. Овладял си положението.
Тоест: «Защо ме безпокоиш?».
— Изникна вероятност да не съм го овладял, както се надявахме.
Уилямс изсумтя.
Разказах му какво бях открил.
Уилямс ме изслуша мълчаливо.
— Още сте живи. Какво тогава е намислил мнимият ти агент?
— Това е въпросът. Трябва да разбера. Но не мога да се доверя на никого в Бюрото. Имат къртица и сигурно ме следят… Ще ми препоръчаш ли някого?
За моя изненада той не се подвоуми.
— Да. — Продиктува ми телефонния номер. — Обади му се.
— Времето ме притиска — казах. — Къде се намира?
Този път хихикането на Уилямс не ме изненада.
— Много по-близо, отколкото смяташ.
Глава 55
Двайсет минути по-късно излязох навън и вдъхнах хладния влажен въздух, примесен с мирис на огнище. Децата понякога палеха лагерни огньове в парка край Потомакските водопади.
Спомних си как тази сутрин с Мари седяхме на тръни — поне в моя случай — върху скалния зъбер на четирийсет крачки над буйната река. Спомних си как ме целуна.
После се насилих да се съсредоточа.
Защото мъжът, представил се за Тони Бар, приближаваше към мен, енергичен както винаги, въоръжен с внушителен автомат. Не исках да разбере, че съм го разкрил.
— Тони — кимнах му, — вътре ли е Лайл?
Засега успявах да говоря спокойно, да го поглеждам и да отклонявам очи, както се полага при подобни обстоятелства.
— Да, сър… Някаква вест от Филаделфия? Какво, по дяволите, беше намислил Лавинг?
— Не още. Лавинг ще се появи най-рано след половин час. — Разклатих ключовете за колата. — Ще отида да взема дъщерята на Кеслерови и приятеля им.
Полумесецът се появяваше и чезнеше под булото на плътните облаци. Брястовете и дъбовете помахваха със сребристи листа, а високият бучиниш в страничния двор се олюляваше при всеки повей на волния вятър.
Озърнах се наоколо.
— Сега изглежда по-различно. Поръчителят е в затвора, а наемникът — почти в ръцете ни. Можем да се порадваме на красивия пейзаж.
Хвърлих поглед към ъгловатия черен автомат на самозванеца. Не бе насочен към мен, но ако се досетеше, че знам кой е, щеше да ме простреля на място.
— Така е — съгласи се мъжът. — Само една сърна със самоубийствени инстинкти изскочи преди малко от храсталака. За малко да закусваме със сърнешко. Току-що я чух пак, на същото място. Не са много умни май.
— Не смятам, че Бог ги е създал за това. — Подозираше ли нещо? Не можех да преценя. Продължих: — Слушай, Тони, като се прибера, ще координираме отвеждането на Кеслерови до Феърфакс утре сутринта. Дотогава Лавинг ще е заловен. Но искам няколко дни да са под охрана, докато случаят приключи окончателно. Агент Фредерикс каза, че няма да възразиш да ги поемеш.
Бърборех ли прекалено? Преигравах ли? Не бях сигурен. Лошо представление означаваше смърт.
— Да, сър… щом така е преценил.
— Тоест, не мечтаеш да си бавачка? — усмихнах се.
— Радвам се да помогна, сър — ухили се той.
— Оценявам го.
От предния двор долетя леко изпукване. Спогледахме се тревожно и се обърнахме натам. Напрегнати, присвили очи.
— На какво ти прилича? — попитах.
— Сърната ни? — прошепна той.
Поклатих глава.
— Не и отпред. Не ходят там.
Шумът се повтори. По-силно. Насочихме дулата си натам.
— Какво става, по дяволите? — възкликна той.
Отговорът долетя след секунда във вид на камък, който прелетя над къщата и се приземи на алеята.
— Диверсия — сепнах се.
И двамата се обърнахме светкавично. Пред нас стоеше мъж, взел ни на прицел с полуавтоматичен пистолет със заглушител. Беше се промъкнал тихо, докато се взирахме към камъка, хвърлен над покрива да отвлече вниманието ни.
Стройният мъж с пясъчноруса коса носеше същото зелено яке, както при нападението в дома на Кеслерови и по време на засадата край склада.
— Партньорът на Лавинг — прошепнах.
— Парт… — понечи да възкликне мнимият Бар.
Преди да довърши изречението обаче мъжът със зеленото яке присви очи, насочи оръжието си към крака ми и стреля три пъти.
Аз извиках и се свлякох тежко на земята.
Глава 56
Куршумите всъщност изобщо не ме улучиха.
И мъжът с якето не беше партньор на Лавинг, а експерт по сигурността в организацията на Уилямс на име Джони Поуг, оказал се наистина по-близо, отколкото си мислех, както ме уведоми с иронично подсмихване Уилямс. Поуг бе заел позиция от другата страна на шосето и ни следеше от дни, за да се погрижи Джоан и мрачните иМ тайни да не попаднат в погрешни ръце. Същата задача бе изпълнявал и край къщата на Кеслерови и край склада, но понеже действаше под прикритие, го бяхме взели за партньор на Лавинг.