Пуснах го и се изправих. Не исках да го вкарвам в къщата при Кеслерови. Погледнах към постройката за евакуация — малка сграда с размерите на гараж за три коли. Не изглеждаше впечатляващо, но беше истинско укрепление. Нищо не би могло да застраши залостените вътре бегълци освен ракетен снаряд.
— Приберете го там.
Ахмад и Поуг издърпаха грубо Макол в пристройката.
Изправен върху росната трева, аз се взирах към нея. Тежката стоманена врата беше отворена и лампите — включени. Виждах завързания за стола Макол. Изражението му не беше предизвикателно, по лицето му бе изписан страх.
Мястото беше ярко осветено и боядисано във весела тоналност — жълто и синьо — за да вдъхва ведрата обстановка решимост у обсадените. Дребните неща, които накланят везните.
Обърнах се и тръгнах към къщата. Набрах кода на вратата. Не изгарях от нетърпение да съобщя новината.
Всичките ми подопечни стояха скупчени пред прозореца и се взираха навън. Не бях споделил с тях съмненията си за мнимия Тони Бар. Сега обаче им обясних как се бе вмъкнал в убежището и как бяха принудили Цагаев да се престори на поръчител.
— О, божичко! — възкликна Мари. — Можел е да ни убие! Можел е да ни пререже гърлата, докато сме спели.
Права беше. Но бяха оцелели. Въпросът беше защо.
— Кой е другият, онзи високият? — попита Райън.
— Казва се Джон Поуг — отговори му Джоан. — Работи в моята организация. — Погледна към мен и сниши глас: — Защо им е трябвал фалшив поръчител, Корт? Да вкарат къртица тук не е ли било достатъчно? Какво още има?
Поех дъх по-дълбоко от обикновено.
— Преследвали са Аманда. И тя е при тях.
Джоан присви устни, а Райън избухна:
— Къде е тя? Къде е?
— Не знаем. Но няма съмнение. Търсили са нея.
— Не, не — прошепна Мари.
— Защо? Какво знае? — попита Джоан с глас, спокоен като моя.
Поклатих глава.
— Мръсници! — Лицето на Райън беше поаленяло. — Момиченцето ми… какво?…
После думите заседнаха в гърлото му.
— А Бил? — попита Джоан.
— Леко ранен. Ще се оправи. Убили са пазача, който ги е ескортирал. Предполагаме, че са отвели Аманда някъде наблизо. Лавинг пътува натам. Но не знаем точното му местонахождение. Опитахме се да измъкнем информацията от Макол, но той отказва да говори.
— Какво, за бога, ще правим тогава? — промълви Райън.
— Трябва ми помощ — казах. Гледах Джоан.
Тя вдигна вежди.
— Дълбоко в себе си Макол иска да съдейства. Личи му. На ръба е. Възможно е да успееш да го убедиш.
— Да го призова да стори добрина? — попита тя.
— Като майка на Аманда, да.
Очите иМ стрелнаха лъча светлина, струящ върху тревата откъм отворената врата на укрепената пристройка.
— Ще опитам.
Глава 58
С Поуг стояхме пред затворената врата на пристройката.
За пръв път го огледах по-внимателно.
Главата под пясъчнорусата коса беше продълговата — хищнически череп. Чертите му бяха фини и сякаш се наслагваха една върху друга. На брадичката му личеше извит белег — къс и тесен — от нож, не от шрапнел. Не се усмихваше. Изражението му не се менеше. Съмнявах се, че някога по него се изписва чувство. Без венчална халка, никакви бижута. Забелязах стърчащите конци на изрязания етикет на зеленото яке. Предположих, че му е любима дреха и я притежава от години.
Около тесните му бедра бе закопчан износен платнен пояс със специален кобур, по-скоро калъф, пригоден за пистолет със заглушител — и няколко приставки за муниции плюс нож и малки кутийки с неясно предназначение.
За разлика от Райън Кеслер Поуг не потупваше и не опипваше непрекъснато оръжията си. Знаеше къде са, ако му потрябват. На земята до него лежеше издута тъмна найлонова раница с очевидно тежко съдържимо. Чух потракване, когато я остави.
Стоеше със скръстени ръце и се оглеждаше бдително наоколо, сякаш не усещаше присъствието ми. Най-сетне се обади:
— Този го пропуснахме. — Предположих, че има предвид Бар. — Имах информация — продължи Поуг. — Откъслечна. Но цялата картина беше смътна.
Не беше съвсем вярно. Картината не беше смътна. Парченцата от мозайката пасваха съвършено. Но аз се бях съсредоточил върху отделните частици, вместо върху целия образ. Не ме бива много в подреждането на пъзели — не го приемам за истинска игра — но знам, че по принцип стратегията е първо да наместиш външната рамка и после да я попълваш.
Точно каквото не бях направил този път. Подведох се по хипотезите.
Той погледна към хълбока ми.
— Харесва ли ти глокът?
— Да.
— Хубави оръжия. — После с намек неодобрение: — Аз самият предпочитам по-дълга цев.
— Интересен кобур — кимнах към хълбока му на свой ред.