Ако информацията на Макол за времето беше точна, поръчителят още не бе пристигнал. Логично умозаключение, понеже превозните средства бяха само две — на Лавинг и ванът, с който съучастниците му бяха похитили момичето. Сигурно пазеха Аманда и чакаха поръчителя.
Наели Лавинг, понеже никой друг не бил съгласен да измъчва дете, ако се стигне дотам…
Какво, за бога, знаеше тя? Дали нещо за предишните случаи на баща си? Или не? Както всички деца във Вашингтон, и тя сигурно имаше приятели, чиито родители работят за правителството и в правителствени агенции. Дали с някоя приятелка не е прочела нещо в компютъра на баща иМ или на майка иМ? Нещо строго секретно?
Този въпрос обаче трябваше да почака. Задачата ни беше проста — да спасим момичето.
Поуг се заслуша и прошепна една-две думи. После извади слушалката. Пристъпи към мен и промълви:
— Уилямс каза, че ти отговаряш. Как ще действаме?
— Не искам да чакам поръчителя. Искам да я изведем веднага. Не стреляй смъртоносно, ако е възможно… Добре е поне един да оцелее.
За да разберем кой е поръчителят.
— Ясно. — Той погледна към оръжието ми. — Имаш ли запушалка?
Тоест пригоден ли е глокът ми за заглушител. Рядко се налагаше дори да го извадя, камо ли да мисля дали стреля тихо.
— Не.
Той ми подаде своето оръжие.
— Един в леглото. Обезопасен е.
Каза ми го, защото глокът няма предпазен лост, а двоен спусък, който предотвратява случайни изстрели. Аз обаче бях запознат с механизма на беретата и леко плъзнах лоста на огнева позиция. Италианците изработват ефективни оръжия не по-зле от австрийците.
Чудех се защо ми даде оръжието си.
— Прикривай ме — обяви в същия момент той.
Отвори раницата си и извади няколко метални и пластмасови части и сглоби малък стоманен арбалет. Еволюцията на оръжията…
Зареди го с две движения. Стрелата не завършваше с остър връх, а с цилиндрична тръбичка.
— Трябва да съм малко по-близо — прошепна.
Тръгнахме. Аз вървях пръв, използвайки наученото от ориентирането и следотърсачеството, за да напредваме възможно най-тихо. Спомних си онзи много дълъг и много горещ ден край Сан Антонио, когато преведох нелегалните емигранти на сигурно място, стараейки се да се движа като невидима сянка.
С Поуг спряхме сред туфа гъсти плевели на четирийсетина крачки от поста. Поуг кимна към стрелата и каза:
— Парализира. Ще го обездвижа за двайсетина секунди. Трябва бързо да изтичаме към него. Аз — пръв, ти — след мен. Ще ме прикриваш с беретата. Няма проблем, нали?
Тоест дали мога да убия човек.
— Няма проблем — отвърнах.
Насочих дулото към вратата, откъдето биха могли да се появят подкрепления.
— Давай — прошепнах.
Глава 61
Поуг вдигна спокойно арбалета като човек, който се кани да хвърли въдица в бистра река.
Прицели се, компенсирайки гравитацията и лекия бриз. Когато постовият се обърна с гръб към нас, дръпна спусъка. С едва доловимо щракване стрелата излетя във въздуха, оформяйки съвършена дъга, и улучи мъжа някъде над кръста. Явно летящият «Тазер» беше достатъчно мощен — онзи потрепери и падна.
Скочихме на крака и се втурнахме напред. Поуг бе захвърлил арбалета и стискаше резервен пистолет. Аз насочих дулото на автоматичната берета към вратата, после към прозорците и района край нас в очакване на нападатели. Нямаше никого. Поуг овърза ръцете и краката на постовия с найлонови въжета и залепи устата му с тиксо. Наведе се, взе телефона и радиостанцията му и ги изключи. Прибра и пистолета му, докато аз го опипвах за други оръжия. Макар тактическите операции да не са ми стихия, знаех, че никога не се оставя оръжие, от което врагът по-късно да се възползва.
«Взимай или изхвърляй на боклука», както гласи поговорката.
Извадих портфейла на мъжа от джоба му. Разочаровах се, но не се изненадах от откритието, че е професионалист и не е оставил улики, насочващи към работодателя или занятието му. Притежаваше четири шофьорски книжки — различни имена, една и съща снимка — и дебитни и кредитни карти със същите имена.
След малко мъжът се свести. Изгледа ни уплашено и понечи да повърне. С Поуг го издърпахме зад ъгъла на сградата и махнахме тиксото от устата му. След като си изпразни стомаха, Поуг му го залепи ново. Аз коленичих и извадих малкия си нож «Бък» със сгъваемо острие. Разгънах го с тихо изщракване. Мъжът се раздвижи. Посочих към тиксото и вдигнах два пръста. Ужасявайки още повече мъжа, Поуг му залепи още едно тиксо.
Приведох се към него и попитах:
— Тук ли е Лавинг?
Колебание. Поуг сграбчи едната му ръка и аз прокарах ножа по крайчеца на нокътя му. Безболезнено, но убедително. Долових ужасения писък дори през двата слоя тиксо.