Мъжът кимна. «Да.»
— Колко има вътре? Общо?
Започнах да броя. На четири той закима енергично с глава.
— А мъжът, който е наел Лавинг? Знаем, че пътува насам. Кога ще пристигне? Мигай. Едно мигване е равно на пет минути.
Половин час.
— Кой е той?
Поклати отчаяно глава. После още веднъж. Реших, че наистина не знае кой е поръчителят.
— Всичките ли са при момичето?
Сви рамене, но ужасено. Предположих, че наистина не знае.
— Къде?
Започнах да соча на различни страни, а той или кимаше, или клатеше отрицателно глава. Веднъж или два пъти сви рамене.
Очевидно се намираха в задното крило на сградата, надолу по главния коридор, въпреки че той не знаеше или не можеше да си спомни дали са горе или долу. При входа постройката беше едноетажна, но навътре в хълма имаше няколко етажа, както бе научила Дюбоа.
Кимнах на Поуг, затворих очи и наклоних леко глава. Агентът извади голяма подкожна инжекция. Постовият се раздвижи трескаво, навярно решил, че ще го убием, но Поуг сръчно пъхна спринцовката във вената му и след миг мъжът заспа.
— Колко? — прошепнах.
— Два часа. Плюс-минус.
Отлепих тиксото да не би да повърне и да се задуши. Поуг ме изгледа въпросително, сякаш пет пари не дава какво ще се случи с постовия, но не каза нищо.
Плюх върху пантите на предната врата, за да не скърцат и я отворих тихо. Очаквах да видя фенери, но осветлението на тавана работеше. Поуг вдигна вежди. Какво следваше от факта, че електричеството не беше изключено. Че служеше на Лавинг като работно място — да практикува занаята си. Постройката със сигурност плашеше допълнително жертвите му. Освен това стените бяха достатъчно дебели да устоят на руско нападение — тоест преминаващи наоколо местни не биха могли да чуят крясъците вътре.
Коридорът с балатум, мухлясал от процеждащата се влага, водеше право към задното крило на сградата. Огледах се за камери или други системи за сигурност, но не забелязах нищо.
Върнах беретата със заглушител на Поуг и извадих глока. Тръгнахме по дългия коридор, придържайки се към сенките. Поуг вървеше пръв и току се озърташе назад. От време на време натискаше по някоя брава, но всички бяха заключени. Очевидно това беше единственият главен вход, макар че сигурно имаше и аварийни изходи.
За бягство щяхме да мислим по-късно обаче. Най-напред трябваше да открия изгубения си подопечен.
Стълбите в дъното на коридора водеха и надолу, и нагоре.
Накъде?
Фаталната игра продължаваше. Хвърлих мислено монета.
«Нагоре» победи.
Глава 62
Спрях да се ослушам на площадката за втория етаж.
Приглушени звуци с неясен източник долитаха от непонятни посоки. Почукване, прищракване, водни капки? Въздухът тук бе натежал от миризма на мухъл и много хладен. Знаех, че за разпит често се използват студени помещения.
Вратата към втория етаж беше заключена. Продължихме към третия — последния. В далечния край на коридора на петдесетина крачки напред се виждаше сияние. Закрачихме бързо по износения балатум към вратата, под която се процеждаше светлината. Спряхме пред прага и надникнахме вътре. Вратата водеше към просторен балкон над втория етаж — огромно помещение, седемдесет и пет крачки широко и стотина на дължина. Очевидно беше служило като контролен пункт; беше пълно със сиви бюра, прегради и метални конзоли за електронни уреди с изтръгнати вътрешности. Към мухъла се прибави миризма на гнила хартия. Лампите на тавана бяха изключени, но в далечния край, от другата страна на висока преграда, се виждаха светли ореоли.
Посочих натам. Снишихме се и буквално на четири крака запълзяхме към светлината. Сега Поуг прикриваше мен. Стигнахме стълбище, спускащо се надолу към първия етаж, но останахме на балкона. Скоро откъм далечния край на помещението — в посоката, накъдето се придвижвахме — долетяха извисяващи се и стихващи гласове. Мъжки гласове, ала не успявах да различа думите. Но ми се стори, че долавям нетърпение, последвано от спокойна, окуражителна интонация.
Ако беше там, Аманда мълчеше.
Продължихме бавно по балкона. Целият беше осеян с отпадъци — счупени стъкла и метални отломки, които се налагаше да отбягваме. Мъжете говореха тихо, лесно щяха да чуят звука от непредпазлива стъпка.
Най-сетне стигнахме ръба на балкона. Под нас бяха ореолите светлина, които бяхме забелязали. Аз се надигнах бавно и надникнах надолу. Забелязах, че светлината хвърляха две евтини настолни лампи. Едната съвсем нелепо беше с Дисни десен — олющен и прашен. Рибката Немо.