В този миг чух шум зад мен и се обърнах рязко. Нападателят — едва на няколко крачки от мен — се хвърли напред и ме събори на пода.
Глава 64
Нападателят риташе и отчаяно се домогваше до оръжието ми.
Зрението и обонянието ми се възвръщаха. Долових мирис на пот и парфюм.
— Аманда! — прошепнах. — Аз съм. Корт.
Отблъснах я от мен.
Момичето отстъпи, присви очи и насочи спрея към лицето ми. Очите иМ искряха мрачно на фона на бледото сияние на табелата над изхода.
«Дъщеря ти е момиче с характер. Няма да я уплашат лесно…»
По лицето иМ се изписа стъписване.
— О!… Господин Корт!
Страните иМ бяха влажни, но не от сълзи — разнеслите се изпарения от спрея дразнеха очите иМ като на всички нас. Смъкнах тиксото от китките иМ.
Поуг погледна към нас и ни махна да вървим надолу. После се озърна наоколо.
Момичето се отпусна в ръцете ми. Не от страх, а от изтощение.
Наблизо нещо метално падна върху цимента.
— Очи и уши — предупреди ни рязко Поуг. Затворих очи и дръпнах Аманда към себе си, закрил ушите иМ с ръце. Този път бяхме подготвени за трясъка на гранатата.
Само че гранатата беше различна.
Чу се съскане и трополене, а не експлозия. Искрящо бяла светлина изпълни цялата стая, хвърляйки ярко очертани сенки по стените. Същевременно фосфорът избухна, оформяйки малък купол, и подпали пода, преградите и тапицерията на близките столове. Ослепителнобялото сияние помръкна, но огънят се разгоря. Различавахме само как сенчестите силуети в отсрещния край на стаята се раздвижват и мигом изчезват.
След секунда втора граната се приземи близо до нас.
Отстранихме се, преди да се взриви и да се надигне ново кълбо от прилепчивото запалително вещество. Фосфорът е като напалм. Полепва и прогаря кожата и дрехите.
— Не можем да останем тук — прошепна Поуг, озъртайки се непрекъснато наляво и надясно. — Добре. Ето как ще действаме. Няма как да побегнем и тримата по коридора, затова аз ще ги задържа. Ти и момичето минете през главния вход. Когато подкрепленията пристигнат, кажете им къде съм.
Предлагаше единствената логична стратегия.
— Фреди е на път. Скоро ще дойде — казах.
Нова граната полетя към нас. Едва я отбягнахме. Тя избухна, разпалвайки трети пожар.
Размислих и прошепнах:
— Една минута.
Наредих на Аманда да се скрие под едно бюро и махнах на Поуг да я прикрива. Той кимна. Тръгнах натам, откъдето ми се стори, че долетя последната граната. Знаех, че зашеметяващите гранати са оглушили и противниците ни, и бях готов да се обзаложа, че Лавинг няма да разпознае гласа ми.
Поех дълбоко дъх и извиках:
— Хенри! Зад теб е! Десет крачки.
Лавинг не се хвана на въдицата, всъщност веднага усети уловката и изкрещя:
— Не! Залегнете всички!
Един от партньорите му обаче се беше изправил и се озърташе, вдигнал оръжието си.
Отлична мишена. Изстрелях троен откос. Два куршума в гърдите, един — в главата. Той се строполи тежко.
Поуг ми кимна одобрително. Двама обезвредени.
Сниших се, защото другият партньор на Лавинг започна да стреля напосоки. Наведох се:
— Готова ли си, Аманда?
— Напълно.
Поуг се отдалечи на двайсетина крачки и застана на място, откъдето да отвлича вниманието им. Развинти заглушителя и започна да изстрелва по пет-шест куршума наведнъж във всички посоки. Беретата ревеше гороломно.
Привели глави, с Аманда се втурнахме покрай лумналите до бяло огньове. Излетяхме през вратата и се озовахме в коридора на втория етаж. Опасявах се да не би изходът да е заключен и от тази страна, но се оказа, че не е, и аз си проправих път с един ритник.
Чуха се откоси от автоматичен пистолет, избухна още една граната, после още една. Лавинг беше разбрал, че съм побягнал с Аманда. Двамата оцелели наемници се мъчеха да обезвредят възможно най-бързо Поуг и да се втурнат след нас.
С Аманда вече се спускахме надолу по стълбите. Стигнахме приземния етаж и затичахме по безкрайния коридор към изхода. Зави ми се свят да се озъртам към вратите от двете ни страни и назад. Най-често поглеждах назад, откъдето най-вероятно щяха да се появят Лавинг и оцелелият му партньор.
Нови експлозии и откоси от автоматично оръжие, все по-приглушени, защото вече наближавахме изхода.
Тогава чух болезнено стенание.
Беше Поуг. Несъмнено. Разнасяше се още миг-два, докато фосфорът прогаряше якето и панталоните му, за да порази кожата. Най-сетне прозвуча самотен изстрел и виковете и стрелбата секнаха.