Запитах се дали е сложил край на живота си.
Ужасяваща мисъл, но трябваше да я отпъдя. Защото Лавинг и партньорът му щяха да ни догонят всеки момент. Продължихме напред. Вратите ме притесняваха. Бяха разположени по-навътре в стената и отдалеч нямаше начин да разбера дали някоя не зее отворена. Вярвах на постовия, че при момичето има четирима, но нищо чудно поръчителят и телохранителите му да бяха пристигнали и чули стрелбата и да се бяха скрили тук, на приземния етаж.
Реших обаче, че няма значение. По-важно беше да напредваме бързо.
Аманда обаче губеше сили. Адреналинът стихваше и истерията вземаше връх. Тя плачеше, дишаше тежко и се олюляваше.
— Хайде, Аманда! Още малко.
Улових я за ръката. Тя пое дълбоко дъх. Сълзите спряха.
— Да. Още малко.
Озърнах се назад…
Нищо.
Усещах ужасната миризма на изгоряла плът и се насилвах да не мисля за Поуг.
Десет крачки до изхода. Пет.
Озъртане назад. Коридорът все още беше празен. Може би Поуг беше убил Лавинг и партньора му.
Блъснах вратата и вдъхнах сладкия влажен въздух. Възнамерявах да надупча с куршуми гумите на останалите коли пред сградата и да се кача в моята. И да карам бързо. По пътя щях да се обадя на Фреди и да координирам операцията тук. Аманда ме държеше с една ръка, а в другата стискаше спрея. От едната му страна забелязах етикет с надпис «Градска полиция».
Телефонът ми изжужа. Фреди ми изпращаше съобщение, че екипите му ще пристигнат след двайсетина минути.
Спрях пред сградата и пак надзърнах към коридора. Нямаше никого. После се обърнах към автомобилите. Насочих глока към гумите и прошепнах:
— Запуши си ушите.
Преди да натисна спусъка обаче, чух шум. Обърнах се бързо назад, но не видях нищо. Коридорът бе празен.
Тогава осъзнах, че шумът долита отгоре.
Вдигнах очи и проследих как Хенри Лавинг скача от покрива. Падна върху мен и Аманда, събаряйки ни върху бетонната площадка. Приземих се тежко; остра болка прониза гръбнака ми. От гърдите ми изсвистя въздух, а глокът излетя през прахоляка към храстите.
Глава 65
С обгорели дрехи — и тук-там кожа — Лавинг се изтърколи от мен към алеята, която водеше към паркинга. Беше изгубил оръжието си вътре и лицето му кървеше, макар раната да не изглеждаше тежка. Той сбърчи чело и се хвана за хълбока, където братовчед му бе зашил раната от куршума ми, уцелил го край езерната вила на Картър.
Протегна се към пистолета ми, но аз го улових за якето.
Явно беше излязъл през аварийния изход от другата страна на хълма и беше дотичал дотук през тревата и филизите, дегизиращи покрива.
Аманда запълзя към него, размахвайки спрея. Понечих да я възпра, но закъснях. Тя изкрещя яростно и поднесе флакона към лицето му.
Както очаквах.
Ръката му се стрелна напред, той сграбчи спрея и насочи дюзата към нас. Бойният вик на Аманда се превърна в болезнен писък, когато оранжевата струя прелетя между нас, увивайки ни в облак периферна мъгла.
Болката беше пронизваща. Стиснах клепачи да възпра рукналите сълзи и отворих леко очи. Аманда се търкаляше по тревата и триеше трескаво лице. През влажната пелена пред очите ми различих силуета на оръжието си на не повече от пет крачки от ръката на Лавинг. Той пусна спрея и ме заудря с една ръка, а другата впи в земята и запълзя към оръжието ми.
Придърпа ме на крачка по-близо до пистолета. Откъде толкова сила у този дребен мъж? Първо си помислих, че го окриля отчаянието, но после осъзнах, че го движи хладната решимост. Започна да ме рита. Едната му обувка срещна бузата ми. Усетих вкус на кръв. Лавинг бе впрегнал цялата си воля в една-едничка цел — да стигне оръжието.
Което и стори след миг.
Извърна се към мен, а аз скочих напред. Стиснал с една ръка китката му, извадих ключовете за колата от джоба си с другата.
— Умееш ли да шофираш? — попитах Аманда. Момичето не отговори, но се изправи, олюлявайки се, и изгледа предизвикателно Лавинг. Повторих на висок глас въпроса си.
— Да — задъхано отвърна тя и разтри очи.
Подхвърлих иМ ключовете.
— Колата ми с на шосето. Хонда. На предната седалка има адрес. Отиди там и чакай!
— Аз…
— Веднага! Действай!
Тя почака секунда и после побягна.
Лавинг се мъчеше с всички сили да се освободи от хватката ми. Сплетохме се в потна, агонизираща топка, борейки се за оръжието. След минута чух двигателя на колата и със свистящи гуми момичето изчезна в нощта.
Наемникът се втренчи безизразно в избледняващите стопове и поднови опитите си да ме отблъсне.
В същия момент усетих хватката ми да отслабва… и най-сетне Лавинг освободи ръката си, която стискаше глока, и ме халоса силно с него. Металното дуло срещна слепоочието ми и ме отхвърли назад. Проснах се по гръб, в очите ми се стичаше кръв и ги възпаляваше още повече. За секунди Лавинг ми сложи белезници и ме издърпа в седнало положение.