Изправи се нестабилно на крака. И той бе изтощен и задъхан. Задави го кашлица. Изплю се. Погледна в посоката, накъдето бе поело момичето, и примигна. Приличаше на разочарован шофьор, пропуснал на косъм свободно място за паркиране. Извади телефон и се обади, отстъпвайки встрани, за да не го чувам. Аз обаче знаех, че обяснява на поръчителя какво се е случило и го предупреждава да не идва. Разговорът приключи.
Няколко секунди се гледахме. Той се озърна отново наоколо и каза:
— Знам, че си повикал подкрепление. Но смятам, че разполагам с двайсет минути.
Спомних си, че край ручея в Северна Каролина бе изтръгнал всички необходими имена от Аби Фалоу само за седем минути.
Той продължи с тих глас:
— А сега адреса в колата ти? Къде отива момичето? Не е защитената къща, нали? Не би го написал. Къде отива?
Представих си как Аманда се отдалечава в нощта, виейки се по хълмистото Шосе 15.
В ума ми изплува далечен спомен за Пеги и момчетата. Сам и Джеръми. Този път не успях да го пропъдя. И не исках.
Не казах нищо на Лавинг.
Той пъхна пистолета ми в колана си и пристъпи по-близо. Бутна ме по гръб и върза и краката ми, отдръпнал лице, за да не го ритна. Не че бих понечил. Нямах сили.
Той се озърна пак и извади малък, овехтял найлонов плик от джоба си. Изсипа съдържанието му на земята.
Ето ги значи инструментите, с които принуждаваше жертвите си да проговорят. Спиртът беше в шишенце, не по-голямо от размера, позволен на пътниците в самолетите. Шкурката беше фина, от онази, която се използва за финално заглаждане. Всичко изглеждаше съвсем невинно.
В миг ми се стори, че ще се впуснем в размяна на остроумия. Все пак от години бяхме противници и вече два дни играехме «Камък, ножица, хартия».
Но той беше сериозен играч. Като мен. И владееше до съвършенство занаята си.
Какво целеше?
Да открие Аманда.
Как най-ефективно да постигне целта?
Свали дясната ми обувка. После чорапа. Знаех, че по пръстите на краката има множество нервни окончания. Те са сред най-чувствителните части на човешкото тяло. Той коленичи върху прасеца ми, за да обездвижи крака — също болезнена процедура — и избра парче шкурка. Застърга по върха на големия пръст.
Отначало не усещах нищо, след малко ми стана неприятно и накрая почувствах изгаряща болка, която се надигна чак до лицето ми. Ахнах неволно и после закрещях мъчително.
Носът, зъбите, гърлото. Цялото ми тяло агонизираше. От лекото триене с шкурката.
Лавинг взе шишенцето със спирт и отвинти капачката. Прибра я внимателно в джоба си. Не поглеждаше към мен. Не отронваше нито дума. Правилата на играта бяха очевидни. Или щях да му кажа накъде отпътува Аманда, или не.
Наклони шишенцето със спирта. Усетих хлад — също безболезнено отначало. Но след миг болката се надигна чак до челюстите ми. Болка, каквато никога не бях изпитвал. Като живо създание, преброждащо цялото тяло. Бързоного, пулсиращо. Умно и упорито. Виждах го цветно, чувах го.
— Камък, ножица, хартия — шепнех през стиснати зъби. — Камък, ножица, хартия…
През замъглени от сълзи очи забелязах как Лавинг оставя шишенцето и взема отново шкурката.
«Камък, ножица, хартия».
Пеги, Пеги, Пеги…
«Камък, ножица, хартия…».
Той затърка втория пръст.
Изкрещях.
Камък, ножица, хартия, камък, ножица…
Пак вик.
Той взе шишенцето.
Борейки се за глътка въздух, чух два звука. Първият — пропукване на клонка недалеч от нас в посоката, където се намираше шосето.
Вторият — изщракване на метал. Характерно изщракване, което никой в нашия бранш не може да сбърка.
Познато и на Лавинг, разбира се. Той хвърли уредите за мъчение и извади глока от колана. Падна по корем и се намръщи в мига, когато първият изстрел процепи тихата нощ. Не улучи, но беше близо. Зад нас се надигна прахоляк.
Лавинг се изтъркаля на седем-осем крачки от мен — не искаше да рискува да ме убие рикошет, преди да разбере къде е Аманда — и се изправи. Намирахме се на морава с ниска трева, предлагаща нищожно прикритие.
Още един изстрел. Погледнах в посоката, откъдето долетяха куршумите, и видях през храсталака тежко да пристъпва мъжки силует, насочил револвер към Лавинг. Познах новодошлия и се стъписах. Но след секунда изненадата ми се изпари.
Райън Кеслер бе сред малцината, които знаеха къде отиваме с Поуг.
Полицаят не се прикриваше, не се снишаваше. Не забави крачка, дори не трепна пред тройния откос на Лавинг. Не видях дали го рани; той просто продължи напред, присвил очи в тъмнината, за да различи целта.