— Плаче за адвокат като бебе за биберон — отвърна Фреди.
— Лавинг се обади. Сигурен съм, че предупреди поръчителя да не идва. Провери ли телефона му?
— Никакъв запис. Учудваш ли се?
— Не.
— Пипнахме Лавинг — посочи Фреди. Навярно смяташе, че го приемам като голяма победа.
— Но аз искам поръчителя — измърморих и неволно погледнах към платнището, метнато върху тялото на Лавинг. — Прочисти ли си отдела? — попитах Фреди.
Фреди присви устни.
— Асистентка в отдела по комуникации. Проверих телефона иМ. През последните дни е провеждала разговори през закрита карибска линия. Лавинг разбрал имената на децата иМ и в кое училище ходят и тя му е докладвала всичко.
Слабо място…
— Добре ли са децата иМ?
— Да. Понякога е достатъчно да споменеш едно-две имена. Не са необходими инструменти за изтезание.
— Точно така.
Усетих как пръстът ми продължава да гори.
— Колебая се дали да иМ повдигна обвинение. Идеята не ми се нрави, но май ще се наложи.
— А Цагаев? Семейството му?
— Оказа се прав. Лавинг ги е посетил, за да го принуди да се представи за поръчител. Но са невредими. — Сви рамене. — Цагаев не е направил нищо нередно всъщност, само дето ни излъга и разнасяше някакви оръжия. Та… не знам… трябва да размислим и за обвиненията срещу него. — Фреди се засмя. — Извини се, че ти се е нахвърлил за тиквата. Не било умишлено. Каза, че му изглеждаш добър човек.
Фреди се запъти за съвещание със своите хора и местната полиция.
Озърнах се към тялото на Хенри Лавинг. Всичките му лични вещи бяха събрани и подредени върху платнище до него. Приближих и ги огледах. Портмоне, малка купчинка разписки, няколко банкноти. Нож. Спиртът и шкурката. Празен пълнител. Карти и моливи. Листове. Шест телефона, всичките кодирани и без памет за обажданията. Бях виждал моделите, познавах и софтуера. На Хермес щяха да му трябват седмици да разчете информацията в тях, ако изобщо успее.
Забелязах също и кутията от обувки, която бе взел от семейната къща точно преди да я изгори до основи.
С разтуптяно от нетърпение сърце отидох при отговорника за уликите от Бюрото да поискам гумени ръкавици. Сложих си ги и се върнах при трупа. След кратък размисъл се наведох и протегнах ръка към кутията.
Дали наистина съдържаше снимки? Или нещо друго? Подарък от сестра му? От баща му или от майка му?
Отлепих тиксото и понечих да вдигна капака.
После спрях.
Изправих се мъчително и оставих кутията при уликите. Свалих ръкавиците и тръгнах към колата си, мислейки, че няма нужда да разбирам какво се крие вътре.
Глава 67
Забелязах хондата — онази, с която избяга Аманда — да приближава. Помахах на шофьора — агент от ФБР, когото познавах. Макар да не се виждаше през тъмното стъкло, знаех, че момичето е на задната седалка.
Всъщност не иМ бях казал накъде точно да кара. В колата нямаше бележка с адрес. Предполагах, че дори да не намери нищо, ще стигне възможно най-бързо до най-близкия «Севън-Илевън» или бензиностанция и ще се обади в полицията. Заблудих Лавинг, че само аз знам накъде отива, защото това беше единственият ми шанс да оцелея, докато Фреди пристигне с момчетата си и го залови. За кратко се бях превърнал в подопечен.
Оказа се, че Аманда не е стигнала далеч. Свила с твърде висока скорост пред бензиностанцията на няколко мили северно по Шосе 15 и съборила стойка с автомобилни гуми. Местните полицаи пристигнали на място и се обадили на Фреди, който изпратил колата с агента.
Не исках Аманда да вижда телата. А и не биваше да се излага на показ, понеже поръчителят още не беше разкрит. Седнах на задната седалка до нея и затворих вратата.
— Ти си добре! — развълнувано възкликна тя. — Казаха ми, но не бях сигурна. Какво ти има на крака?
— Убодох си пръста. Татко ти ще се оправи.
— Знам. Разбрах. — Момичето замълча и се озърна наоколо. — Онзи мъж, който ни преследваше? Лавинг?
Погледна към покритото с платнище тяло.
— Да.
— Радвам се, че е мъртъв.
Каза го уверено. Наистина го мислеше. Момиче с характер…
— Може ли да видя татко?
— Още не. Някой от колегите ми ще те заведе при майка ти и леля ти.
Понеже убежището в Грейт Фолс беше разкрито, бях наредил на Ахмад да отведе Джоан и Мари в друга къща. Намираше се в Лаудън, недалеч оттук. Също старинно имение. Но не беше толкова уютно, колкото досегашното.
— Чичо Бил също е добре.
— И неговият крак е пострадал, но ще се излекува.
— Много се разтревожих, когато започнаха да стрелят по него тогава, край шосето — с неподвижно лице констатира тя.
— Спасила си му живота.
Тя не отговори. Оглеждаше сградата.