— Оръжията… бяха много шумни. На кино не звучат така. Нито пък онези, с които стреляхме на летния лагер. Мъжът, който беше с теб?
Поклатих глава.
— Съжалявам — прошепна тя. — Имаше ли семейство?
— Не знам.
Аманда избърса потеклите сълзи.
Искаше ми се да не беше нападала партньора на Лавинг, но пък нали не знаеше, че с Поуг сме там. Възхищавах се от смелостта иМ.
— Ти се справи добре със спрея — казах иМ.
По лицето на момичето, белязано тук-там с младежки пъпки, се изписа бледа усмивка.
— Татко ме научи да се грижа за себе си. Преди да тръгна с чичо Бил, си взех назаем малко боеприпаси от скрина на татко. Скрих ги в чантичката с мечето.
— Умно. Сигурна ли си, че си само на шестнайсет?
— Затова не ме претърсиха — уточни най-спокойно тя. — Бяха глупави.
— Права си.
— Агент Корт… съсипах ти колата. Блъснах се в едни гуми. Много, много съжалявам.
— Имаме застраховка.
Тя се усмихна леко.
Стискайки зъби от болката в пръста, се поизправих и извадих бележник и химикалка от джоба си.
— Трябва да ти задам няколко въпроса.
— Разбира се.
— Знаеш как отначало мислехме, че искат да те отвлекат, за да накарат баща ти да им каже нещо за случаите си.
— Но всъщност са искали мен.
— Точно така. Хората тук бяха само наемници. Трябва да открием кой ги е наел.
— За да го хвърлите зад решетките.
— Абсолютно. Споменаха ли нещо мъжете, след като те отвлякоха? Нещо, което да ни ориентира кой ги е наел и защо им трябваш?
Тя поразмисли.
— След като ме вкараха във вана, говореха за това-онова. Но сякаш не знаеха нищо за мен.
Помолих я да ми разкаже какво е правила през последния месец. Аманда разбираше, че раниха баща иМ, а нея едва не убиха заради нещо, на което е станала свидетел, или заради някого, с когото се е сближила напоследък, и прие сериозно задачата си, засипвайки ме с подробности за многобройните си занимания. Водеше смайващо активен живот. И притежаваше много добра памет. Изписвах ред след ред, докато тя описваше срещите си с приятели и техните родители, уроците в гимназията, спортни събития, концерти, разходки из моловете, доброволното участие в подготовката на училищния годишник, посещението на френския клуб към гимназията в посолството на Франция във Вашингтон, курсовете по кулинария, фотографската експедиция с леля си в парка «Рок Крийк», статиите, които бе публикувала в блога си за необходимостта от предпазни мерки срещу СПИН и за момичето, самоубило се въпреки потърсената в училищната клиника помощ, приятелите от «Фейсбук» (взех си много пространни бележи по темата), компютърния курс в колежа със «странния и тотално интелигентен» китайски професор, който предоставил на учениците си проект за софтуер, за да го тестват и оценят. И прочее, и прочее.
Най-сетне се облегнах назад и размислих над вероятните причини да вземат момичето на прицел.
Забелязах как пристига бронираният ван, управляван от Джеф — клонинга от нашата организация. Свалих прозореца и му помахах. Той спря.
— Мисля, че разбрах достатъчно — казах на Аманда. — Колегите ми ще те отведат при майка ти и леля ти.
— Да, искам да ги видя.
— Не се съмнявам.
Тя ме изненада с прегръдка. Слязохме от колата. Аманда се качи във вана, Джеф ми кимна и потегли.
Приседнах на дънер и прегледах записките от разговора с Аманда. Затворих очи. Отчасти заради паренето, отчасти за да се съсредоточа. После изпратих на Клер Дюбоа имейл с молба да пусне в ход уменията си. Отговори ми — секунди по-късно — че се заема незабавно със задачата.
Станах и схванато се придвижих до пожарната кола, откъдето си взех шише охладена вода и я пресуших почти до дъно.
Когато преглъщах последните капки, ме сепна пресипнал глас:
— Намира ли ти се още една?
Обърнах се. Пред мен стоеше Джони Поуг и оглеждаше ръкава и кожата над левия си лакът, по-угрижен, изглежда, от овъгленото яке, отколкото от изгорялата кожа.
Глава 68
— Поуг… какво стана?
Радостта да го видя жив се бореше с изненадата, че е оцелял.
Той не отговори и понеже продължих да го оглеждам, повтори:
— Вода?
— Разбира се. Съжалявам.
Подадох му бутилка. Той изпи половината и изля останалото върху главата си. Разтърка очи и се обърна към медика до мен:
— Би ли погледнал това?
Кимна към изгорената си ръка. Закашля се и се изплю. Сбърчи лице от вкуса на пепел в устата си.
Двама медици го сложиха да седне. Той отказа и да легне, и да вземе болкоуспокояващо. Единият понечи да среже ръкава му.
— Недей! — излая Поуг, разкопча якето и го свали. — Защо да го съсипваме?
Изгореното изглеждаше зле, но Поуг изгуби интерес към дейността на медиците.