Сега очевидно се бях превърнал в обект на подялба между Елис и Уестърфийлд.
Теорията на играта обаче е приложима само ако правилата са договорени ясно предварително. В «Сделката на Наш», разиграваща се в този случай, и двамата играчи не подозираха един фактор — че обектът на сделката — тоест аз — също може да се окаже участник в играта.
Уестърфийлд и Елис се впуснаха да предлагат варианти за достоен изход от положението, на които не обърнах никакво внимание.
— Джейсън? — прекъснах ги след малко. Той млъкна и ме погледна.
— Няма да напусна. Няма да пиша никакви писма. Ти ще забравиш случая.
И Елис, и Уестърфийлд примигнаха. Прокурорът впери очи към не по-малко изненаданата си асистентка, която опипваше перлите си.
Хладна усмивка раздели тесните устни на Уестърфийлд.
— Да не би да…
Не пожела да изрече «да ме заплашваш», но злокобното изречение се бе насочило точно в тази посока.
— Корт, спокойно — намеси се Елис. — Ще измислим нещо. Има място за компромиси.
Станах и затворих вратата.
Уестърфийлд изглеждаше объркан. Елис мечтаеше да е другаде. Дюбоа си позволи нещо като усмивка. Копие на моята.
— Имаш думата — казах иМ и се облегнах назад.
Уча протежетата си как да се справят с професионални убийци и поръчители. Уча ги и как да се справят със съратниците ни.
Тя се обърна към Уестърфийлд и подхвана любезно:
— Сър, докато разследвахме случая с господин Албъртс и сенатор Стивънсън, решихме за уместно да открием точно кога и как са разбрали, че с операцията по охраната на Кеслерови е натоварена нашата организация. Съществен въпрос, който измъчваше мен и Корт. Няма, разбира се, официални документи, оповестяващи естеството и срока на задачите ни. Жизненоважно е организацията ни да остава възможно най-анонимна. Както навярно се досещате, не бихме могли да действаме ефективно, ако всеки наднича и си пъха носа в работата ни. Всъщност всички агенции в съдебната система получават изрични указания да не споменават за съществуването ни и още по-малко за поетите от нас ангажименти.
— Пъхане на носове? — вдигна раздразнено ръце Уестърфийлд с подтекст: «Давай по същество».
— Телефонните разпечатки — получени със съответната съдебна заповед, разбира се — свидетелстват, че Санди Албъртс се е обаждал в кабинета ви един час преди да дойде тук в събота да обсъжда темата за нелегалното подслушване с директор Елис и с Корт. Преди това телефонно обаждане нито Албъртс, нито сенатор Стивънсън са знаели, че сме включени в случая «Кеслер».
— Моят кабинет? Какъв абсурд!
Дюбоа примигна.
— Всъщност не, сър. Ето ви телефонните разпечатки. — Тя разтвори папката и гривната иМ звънна като камбанка. Тактическите операции бяха приключили и тя си беше закичила пак любимото бижу. — Подчертала съм с жълто информацията. В малко по-светъл цвят, отколкото бих желала. Но ги виждате, нали? Опитах и със синьо. Но ми се стори твърде тъмно.
Крис Тийзли стискаше трескаво бележника си. Симпатичното иМ бледо лице стана мораво. Перлите сякаш отразиха промяната в тена иМ, но може би въображението ме подвеждаше.
Тя прошепна:
— Албъртс знаеше за Кеслерови. Знаеше името. Предположих… че се интересува просто кой е назначен да ги охранява. Само това попита. Помислих… помислих… че няма проблем.
Клер Дюбоа, слава богу, не отклони очи от Уестърфийлд и не погледна дори за милисекунда към злощастната си колежка.
— А, да… — проточи прокурорът.
След миг, през който единственият звук в стаята долиташе от гривната на Дюбоа, която прибираше документите в куфарчето си, Уестърфийлд издаде напред долната си устна:
— Най-добре да се заемаме да пратим в затвора сенатора et son ami. — Стана. Асистентката му го последва. — Довиждане, джентълмени… и дами.
Двамата излязоха.
Очевидно неговото слабо място беше по-уязвимо от моето.
Глава 71
Отворих сейфа в кабинета си и извадих играта, която бях получил в събота.
Когато развих меката опаковка и вдигнах капака, ме лъхна миризма на стара хартия и картон. И много приятно ухание на кедър. Харесва ми, че игрите имат история. Тази специално бе купена от магазина през 1949 година. Беше преминала през няколко поколения от едно семейство или пък я бяха продали на търг или на някой пансион в Ню Ингланд, където са я сложили в салона за забавление на гостите през мрачните съботни следобеди, когато дъждът е възпрепятствал разходките сред природата.
Мирисът на нафталин подсказваше, че напоследък е пребивавала в някой скрин. Дъската беше протъркана и лекьосана — една от причините да я купя на сметка — та се запитах колцина ли са движили пуловете между двата иМ края, кои са били те, какво ли правят сега, ако са още между живите.