Очевидно не съвсем.
Взех си кафе и седнах при вглъбената жена.
— Как се чувстваш? — попита ме тя.
Изпитвах неудобство да обсъждам болежки и незараснали пръсти на краката и лаконично отвърнах:
— Добре. А Райън?
— Възстановява се. Утре се прибира вкъщи.
— Аманда?
— Добре е. Взела е на мушка корупцията във Вашингтон.
— Наглеждай блоговете иМ — казах. — Не бива да ме споменава.
— Вече проведох този разговор — усмихна се Джоан.
— Гледа ли новините? За Стивънсън?
— Да… Виж, Корт, останах с усещането, че никой от нас не ти благодари както трябва. Мислех си за всичко, което направи. Едва не те убиха. А ние не сме ти близки. Ние сме никои.
Възцари се неловко мълчание.
— Вие сте работата ми — наруших го най-сетне.
— Въпреки това ти благодаря.
Разбирах обаче, че поиска да се срещнем не само за да ми изкаже признателност. След известно време Джоан добави:
— Има и още нещо. Една молба. Не бива, но… не знаех към кого другиго да се обърна.
— Разбира се. Давай.
— Става дума за Мари. — Джоан приведе глава. — И тук се провалих.
Чаках, съзерцавайки зяпачите пред витрините.
— Отказва да разговаря с мен, но случайно дочух. Пак се пренася при Андрю. Опитах се да я разубедя, но тя дори не ме изслуша. Грабна си куфара и излетя през вратата… Тя пак ще се остави да я нарани.
Джоан ме докосна по ръката. Странно усещане. Когато възприемаш подопечните си като пионки, които трябва да пазиш, физическият контакт не е обичайно явление. Аби ни съветваше да го отбягваме.
Тази мисъл, разбира се, ми навя спомени за целувката на Мари над река Потомак.
— Ще поговориш ли с нея? — прошепна Джоан. — Моля те. Знам, че не ти влиза в задълженията. Но тя отказва да ме изслуша. Може би никога няма да ми проговори…
В очите иМ блеснаха сълзи. Едва за втори път, откакто я познавах.
Чувствах се неловко.
— Къде е сега?
— Уговори си среща с него след час във Вашингтон Парк.
Както ясно съм обяснил на Клер Дюбоа и другите ми протежета, задачата на пастира приключва в мига, когато арестуват или неутрализират поръчителя и наемниците му. Терапията, разводите, трагичните инциденти, щастливите завършеци — всички тези възможни финали нямат нищо общо с нас. Когато след преживяния ужас животът на Кеслерови потечеше в нормалното си русло — по един или друг начин — аз щях да съм в ново убежище или някъде по пътищата, пазейки нови подопечни.
— Моля те.
Отново си спомних зъберите над река Потомак. И буйно разпенените иМ води под мен.
— Добре…
Тя притисна още по-силно ръката ми.
— О, благодаря ти…
Избърса сълзите. Станах.
— Корт…
Обърнах се.
— Веднъж стана дума какво е да вкусиш от два живота. Да имаш професия като твоята или моята и после да създадеш семейство… Казах, че е невъзможно да имаш и двете. Но не съм съвсем сигурна. Може би ти ще успееш. Ако постъпваш, както трябва. — По лицето иМ грейна нехарактерна усмивка. — И ако го желаеш истински.
Не знаех как да иМ отговоря. Кимнах за сбогом и накуцвайки леко, тръгнах към колата.
След четирийсет минути пристигнах във Вашингтон Парк, недалеч от Дюпон Съркъл. Паркът беше малък, наследство от ранните дни на града. В града слагат нови пейки. Чувам, че били изработени от рециклирани гуми и картонени опаковки. Много екологично и благотворно за човечеството, разбира се, но аз предпочитам по-старите, като тези тук. Изглеждат, сякаш са от времето, когато Теди Рузвелт е работел на три мили оттук, на Пенсилвания Авеню. Черно ковано желязо, ръждясало тук-там, с дървени греди за седалки, грапави от честото немарливо пребоядисване.
През парка минаха мъж и жена, поспряха да разгледат един храст — камелия, струва ми се, разцъфнала пищно, и продължиха. След минута паркът опустя. Денят беше ветровит, облачен. Паркирах така, че да виждам всички пейки и да забележа Мари, откъдето и да се появи. Изключих двигателя и спуснах козирката на предното стъкло. Бях достатъчно невидим. Опитах да иМ позвъня, но се включи гласовата поща. Предположих, че е изключила телефона си, за да не се обажда сестра иМ.
После дойде още един човек. Обезсърчено познах Андрю — Клер Дюбоа ми бе изпратила негова снимка, когато я помолих да го проучи като възможен поръчител в случая с Кеслерови. Разговаряше по телефона и ходеше нехайно по алеята. Озърна се, постоя прав и накрая седна. Кръстоса крака. Не виждах изражението му — намирах се на четирийсетина крачки — но не се усмихваше и жестовете му излъчваха раздразнение. Би бил лесен противник в игра — заради темперамента и реещия се ум.