Понеже той пристигна пръв, шансовете ми да поговоря с Мари намаляваха, освен ако не я пресрещнех по пътя.
И този вариант обаче отпадна. В същия момент тя се появи откъм другия край на парка. За разлика от Андрю се усмихваше, очевидно радостна, че го вижда. Стъпваше ведро, понесла малък хартиен плик «Нейман Маркъс» и чантата с фотоапарата. Зад нея като кученце се търкаляше вече познатият ми куфар на колелца. Подарък ли имаше в плика? Предположих, че се е завърнала към колебливата си детинска роля към стремежа за мъжко одобрение, който бях забелязал, когато оставяше съобщение на телефона на Андрю. С него се държеше съвсем различно, отколкото с някого като, да речем, мен.
Господин екскурзовод…
Андрю я забеляза и кимна, но не се усмихна и не изключи телефона. Почудих се дали не води безсмислен разговор, за да демонстрира превъзходство. Животните проявяват доминантно поведение като това, но го правят от инстинкт за самосъхранение, а не от егоизъм. Знаех, че Андрю е наранявал Мари преди, и от пренебрежителното му отношение съдех, че и сега е заплаха за нея, както смяташе Джоан. Нещо в начина, по който я огледа. В очите му припламна гняв. Любопитно, но рядко го забелязвам у поръчителите и наемниците, наблюдавам го само у подопечните. Гневът е непрофесионална проява и наемник, който губи самообладание, не оцелява дълго, защото допуска грешки.
Понеже работната ми седмица бе приключила, бях оставил глока в заключеното чекмедже на бюрото ми. Все пак винаги можех да се обадя в полицията. Наблюдавах напрегнато, претегляйки всички съществени подробности. Той носеше ръкавици. По-рано бях забелязал, че на хълбока му се очертава нещо твърдо. Носеше голяма раница, която може би съдържаше оръжие. Не носеше очила, които да подсказват уязвимост и да предоставят на противника предимство в битката или в бягството. Андрю очевидно беше силен и в добра форма.
Недостатъчна информация… но все пак ми даваше някаква представа за опонента и стратегията му.
Мари обаче сякаш не забелязваше заплахата и явно беше доволна от срещата. Тя седна усмихнато, целуна го по бузата, до която не бе долепен телефонът. Той я улови за ръката и миг-два не иМ обърна повече внимание.
После приключи разговора, прибра телефона и се обърна усмихнато към нея. Не чувах думите, но разговорът изглеждаше безобиден. Сигурно я питаше къде е била през последните дни, а тя му каза истината — разбрах от изписалата се по лицето му изненада. Накрая той се разсмя.
«Каквото и да мислиш, че става, Корт, както и да ти се струва на пръв поглед, недей да градиш хипотези. Наблюдавай внимателно.»
Разбира се, Аби.
Ухилването на Андрю се превърна в похотлива усмивка и той я прегърна. Прошепна нещо — навярно покана да се прибират в апартамента му. От проучването на Дюбоа знаех, че живее недалеч оттук.
Мари поклати глава и отблъсна ръката му от рамото си. Премести се встрани. Помълча малко, пое дълбоко дъх и заговори, отбягвайки очите му. Отначало изглеждаше смутена, но после набра скорост и се взря в безизразното му лице.
Той махна с ръка и се приведе към нея. Каза нещо, но тя поклати глава.
Взе чантата и извади снимка в рамка — натюрморта, който бях забелязал в къщата на Кеслерови. Сега разбрах, че сигурно иМ е подарък от Андрю. Негова фотография. Подаде му я.
Е, интересно. Мари скъсваше с него.
Той погледна снимката и се усмихна тъжно. Заобяснява иМ нещо. Приведе се за целувка, но тя се отмести още малко.
Той кимна. После скочи гневно и хвърли снимката към тротоара. Тя се разби на парчета. Мари се присви, за да избегне отломките. Той се протегна и я сграбчи за ръката. Тя сбърчи чело и извика от болка. Дланта в ръкавица се сви в юмрук.
Аз отворих вратата и излязох бързо…
В същия миг Мари се изправи и му залепи силна плесница. Андрю не очакваше съпротива и ударът го свари неподготвен. Мари го бе улучила по носа — болката сигурно беше непоносима; знаех го от личен опит, понеже един подопечен веднъж ме блъсна неволно с лакът.
Андрю се строполи върху пейката, превит одве, стиснал окървавеното ли лице.
— Мръсна кучка!
— Казах ти, че няма връщане назад — твърдо отсече тя.
Извън колата ги чувах ясно.
Той стана отново и се пресегна слепешката към нея, но тя го бутна спокойно и силно. С просълзени от болката очи, той се олюля и падна върху алеята. Изправи се на крака и отстъпи назад, ровейки из джобовете си за хартиена кърпичка.
— Ти ме удари, кучко! Ще се обадя в полицията!
— Няма проблем — отвърна невъзмутимо тя. — Само ще ти напомня, че зет ми е полицай. С радост ще си поговори с теб. Ще доведе и приятелите си.