— По-скоро не.
Джоан се съгласи.
Радиостанцията на Фреди изпука.
— Наближава автомобил. Регистриран на името на Уилям Картър.
— Приятелят — обясних аз. — Дъщерята на Кеслерови ще замине с него.
След секунда Бил Картър застана на прага. Влезе, без да чука, прегърна силно Джоан и се ръкува топло с Райън. Беше с бяла коса, в началото на шейсетте, загорял и жилав, със сериозно лице и проницателни сиви очи. Докато се ръкувахме, ме огледа внимателно през големите си, излъскани авиаторски очила. Поздрави и Фреди и Гарсия и провери старателно личните им карти. Забелязах върха на кобур и лъскаво дуло под сакото му.
— Истина е значи — измърмори той.
— Ужасно е, Бил — каза Джоан. — Всичко е наред и изведнъж… това.
Подадох на Картър кодиран телефон и му обясних да използва само него.
— Кой те е взел на мушка? — обърна се към Райън.
— Самият дявол — сухо му отвърна той.
Аз се наех да отговоря на прагматичния въпрос на Картър — бившият полицай щеше да настоява за подробности.
— Казва се Хенри Лавинг. Бял, в средата на четирийсетте, стотина килограма, тъмнокос. Имаше белег на темето. Сигурно вече го няма. — Занатисках клавишите на лаптопа. — Ето една стара снимка. Умее да променя външния си вид, но ще добиеш известна представа.
Джоан, Райън и Картър замълчаха, взрени в добродушното лице на Хенри Лавинг. Сложете му бяла якичка и ще се превърне в министър, тъмносин костюм — и ще получите счетоводител или търговски консултант в «Мейсис». Лицето му изглеждаше невъзмутимо като моето, само малко по-пълно. Не приличаше на убиец, мъчител или похитител. Което работеше в негова полза.
— Смятаме, че владеем положението и че не знае за теб. Но бъди нащрек. Има ли безжичен интернет във вилата в Лаудън?
— Да, сър.
— Можеш ли да го спреш?
— Разбира се.
— И гледай Аманда да не конфигурира интернет връзка през телефона — добавих.
— Нима ще успее?
— Тийнейджър е — отвърнах. — Може да сглоби компютър от кухненски принадлежности.
— Да речем, че си прав. — Той погледна към Кеслерови. — Колко сте иМ казали?
— Почти всичко — отговори Райън. — Но без подробности.
— Дъщеря ти е дете с характер. Няма да се огъне лесно. Но ще гледам да я разсейвам.
— Благодаря, Бил.
— И когато потеглите, я дръж долу — посъветвах го. — Кажи иМ, че си изпуснал нещо под седалката, и я накарай да го потърси.
Може би си помисли, че прекалявам, но се съгласи.
Аманда изтрополи по стълбите, понесла възглавница в червено-бяла памучна калъфка. Явно тийнейджърите не могат да пътуват без възглавниците си, момичетата поне. Сигурно са им нещо като бронежилетки.
— Здрасти, чичо Бил!
Тя го прегърна и измери с поглед новодошлите — Фреди и Гарсия.
— Необичайно приключение, нали, скъпа? — каза Картър.
— Да.
— Най-добре да поемаме — предложи бившият полицай.
Удивих се — мускулестата, атлетична тийнейджърка беше преметнала през рамо чанта във формата на плюшено мече с глупава усмивка и цип на гърба.
Джоан улови момичето и го прегърна силно. Аманда очевидно се почувства неловко.
Райън последва примера иМ. И на него отвърнаха твърде сдържано.
— Хайде, хайде, поглези стареца — нежно иМ каза той.
— Татко… стига.
Тя отстъпи назад, но баща иМ задържа ръце върху раменете иМ.
— Обаждай ни се по всяко време. За всичко.
— Добре.
— Всичко ще е наред, миличка.
Едрият полицай отпусна ръце, очевидно разтревожен разнежването му да не притесни допълнително момичето. Усмихна се.
— Чао. — Понесла възглавницата, раницата и плюшената чантичка, Аманда изтича към колата на Картър.
Бившият полицай прегърна пак Джоан и пое дланта на Райън с две ръце.
— Ще се грижа добре за нея. Не се безпокой. Бог да ви благослови.
И си тръгна.
Райън влезе в дневната и се върна с куфара и още една раница. Беше тежка, предположих, че съдържа амуниции и навярно резервно оръжие.
Фреди се обади по радиостанцията на хората си отпред. Чухме как му отговарят:
— Картър потегли. Никой не го следи. Момичето не се виждаше.
После по стълбите заслиза някой. На прага на кухнята застана доста привлекателна жена. Примигваше, сякаш току-що се е събудила, въпреки че беше облечена елегантно и бе гримирана. Приличаше бегло на Джоан и беше шест-осем години по-млада. Беше висока, но слаба, а не жилава като сестра си.
— Това е Мари — каза Джоан.
— Я виж ти — възкликна тя. Очевидно не беше повярвала съвсем на сестра си, което веднага се потвърди: — Помислих, че се майтапиш. За бога! Искам да кажа… — Погледна към Фреди и Гарсия — Не участвахте ли в «Семейство Сопрано»?