Намалих скоростта, за да не привличам внимание; не исках Лавинг да мине оттук, да размаха фалшива полицейска значка и да разпитва минувачите за сив нисан.
Райън се облегна назад и прибра револвера в кобура.
— Сигурен ли си, че беше Лавинг?
— Да. Типична за него стратегия. Несъмнено е той.
Това заключение имаше естествено следствие — Лавинг също се беше досетил — по стратегията за бягство — че аз му съпернича в играта.
Глава 7
Трийсет минути по-късно — около половин час след пладне — наблюдавах бежовата кола, която ни следеше на известно разстояние, без да изостава, докато се движехме по шосетата из многоликата област Принс Уилям. Населението включва фермери, горди индианци, хора на ръба на бедността и множество пресни емигранти.
Повечето лаборатории за метадон в Северна Вирджиния се намират именно в Принс Уилям.
Не можех да различа марката или модела на колата, но със сигурност знаех, че преди няколко километра бе свила след нас по безличната странична уличка с работнически жилища, която не водеше наникъде. Или живееш на Хевъли Лейн, или поемаш по нея да провериш дали не те следят.
Шофьорът на бежовата кола очевидно не живееше там — все още беше зад нас.
Светъл седан. Неизвестна година, марка, модел…
Предположих, че Лавинг е сменил колата. Възможно беше обаче да е в същата… за да ни изненада. Размислих, но предпочетох да не се обаждам за подкрепление, не още; не исках да привличам внимание.
Реших просто да държа под око бежовата ни сянка.
Кеслерови бяха по-спокойни, не много, но донякъде. На предната седалка Райън си играеше на следотърсач, а от истерия Мари беше превключила зловещо бързо на обичайното шегобийство и престорена свенливост. Пак ме наричаше «екскурзовод», което ме дразнеше повече от уплашените иМ писъци отпреди половин час. Джоан се беше оттеглила отново в себе си и се взираше с празен поглед през страничния прозорец. Запитах се дали винаги е била толкова плаха, или инцидентът преди шест години в закусвалнята, когато се е изправила срещу смъртта и е видяла да прострелват Райън и собствениците, я е променил коренно. Емоционалното иМ състояние навярно надхвърляше границите на нормалното, но само по себе си не беше нещо необичайно. Жертвите на наемници обикновено преминават през всички стадии на скръбта — отричане, гняв, примирение, депресия, приемане. Безучастието на Джоан беше форма на отричане.
Откакто напуснахме квартала на Кеслерови по заобиколен маршрут, Джоан проговори само два пъти. Първо отбеляза — съвсем правилно — че поне дъщеря иМ и Бил Картър са в безопасност, понеже се е изяснило къде са ги причаквали Лавинг и партньорът му. После заключи, че съпругата на Теди Нокс навярно също не е пострадала. Ако Лавинг я беше убил, щеше да се лиши от средство за въздействие срещу Теди, за да го изнудва да не свидетелства срещу него. Съществуваше и такава възможност. Но по-скоро Лавинг не се интересуваше какво знае Теди или какви показания би могъл да даде и беше убил съпругата му за удобство. Така смятах, но замълчах.
Райън ме помоли да се обадя на Фреди и да попитам дали съпругата на Теди е добре, но не исках да го разсейвам, ако той, Гарсия и другите агенти — стига да бяха живи и непокътнати — бяха влезли в схватка с Лавинг или го преследваха. Фреди щеше да се обади, когато има какво да ми съобщи. Обясних го на Райън и той кимна, макар да пролича, че отказът ми го подразни. Върна се към импровизираното си наблюдение.
Свърнах рязко към паркинга на «Бъргър Кинг» и спрях.
— Хей, може ли да изтичам до телефонния автомат? — стресна ме Мари.
— Не. Не слизай от колата.
— Моля? — проточи тя като тийнейджър, настояващ за разходка до мола.
— Не — повторих.
— Но нали няма да ме проследят и прочее? Наистина. Знам всичко.
— За кое? — попита сестра иМ.
— За подслушването. В онзи епизод на «От местопрестъплението» шпионите използваха улични телефони. «Извън мрежата.» Така казваха.
— Съжалявам, никакви телефони — намесих се.
— О, ама че си скучен. Искам адвокат! — нацупи се тя като момиченце.
Раздразни ме още повече и спрях да иМ обръщам внимание.
Чаках бежовата кола да ни подмине. Което не се случи. След десет минути се върнах на шосето и подкарах бързо, опитвайки се да хвана зелената вълна, за което ме възнаградиха с два-три клаксона. Както и с един среден пръст. Но не забелязах никакви бежови коли.
Хендсфрий устройството обяви, че ме търси Фреди.
Най-сетне…
— Добре ли са момчетата ти в колата пред къщата? — попитах.
— Да. Понатъртени. Трябваше да са с колани. Научиха си урока.