— На кого?
— Мъжа, при когото исках да отида. Преди Терминатора да ми провали плановете. Бяхме си уговорили среща в шест. Ще се притесни, ако не се появя.
— Мар, не мислиш ли, че е по-добре да не звъниш? — обади се Джоан. — Андрю ще се досети. Искам да кажа, нали агент Корт ти забрани да използваш уличния автомат?
— Просто не исках да се бавим там — вметнах. — Но ако държиш да се обадиш, няма проблем. Уместно предложение. Нищо чудно да полюбопитства и да се отбие в къщата, а Лавинг вече знае адреса ви.
Подадох иМ кодирания си телефон.
— Само по-кратко. Не споменавай къде се намираме и какво се е случило. Ясно?
— Да.
Мари загърби лекомислената поза и по лицето иМ се изписа неохота. Защото разбра, предполагам, че всички ще чуем разговора. Или просто иМ беше неприятно да променя плановете си. Най-сетне набра номера. Надзърнах в огледалото и забелязах, че раменете иМ са изопнати от напрежение. След миг обаче тялото иМ се отпусна; прецених, че се е включил телефонният секретар на Андрю. Мари отново се превърна в тийнейджър: «Привет, аз съм… Хмм, чувствам се зле. Много искам да те видя, но няма да успея. Изникна проблем. Сериозен. Семеен. Много е важно. Налага се да отложим срещата. Ще ти се обадя при първа възможност. Желая ти хубав ден. Съжалявам».
Прекъсна връзката и ми подаде телефона. Ръката иМ трепереше леко. Без никаква връзка попита Джоан как планира да прекарат Деня на благодарността и двете се впуснаха в разговор, който спрях да слушам.
Потокът от коли се разреди и аз увеличих скоростта. Но понеже не ни следваше никой, надвишавах ограничението с не повече от шест мили в час. Организацията ми не използва правителствени табели — всички автомобили са регистрирани като собственост на дузина търговски корпорации или фондации — та ако някой полицай ни засечеше, щеше да ни спре и да попаднем в неудобна и рискована ситуация.
— Един въпрос? — прошепна Райън.
— Разбира се.
— В къщата бяха двама, нали? Лавинг и партньорът му?
— Вероятно. Възможно е да са били трима или повече, но той предпочита да работи с един.
— Е, мисля си… ние бяхме шестима — агентите плюс мен. Можехме да го задържим.
Беше си спомнил плана, който по-рано му споменах — да хванем Лавинг.
Изгледах го многозначително, после отново насочих очи към пътя.
— Агентите в колата? Бяха обезвредени.
— Вярно. Но…
— Обмислях атака — продължих, — но моментът не беше подходящ. Боях се да не въвлече госпожа Нокс, а и други заложници от квартала. Той винаги включва странични лица. Запазена марка.
— Предполагам — проточи бавно Райън. — Не бях се сетил.
Той отново се отдаде на съзерцание. Погледнах го. Не личеше да разбира, че го подвеждам.
Както бях научил от наставника си и както сега поучавам Дюбоа, най-важният въпрос е: «Каква е целта и как най-ефективно да я постигна?». Всичко останало няма значение. Това е законът в бизнеса, медицината, науката, академичната работа. Такъв е законът и в сферата на охраната — дейност като всяка друга. Аби казваше: «Разочарованието, накърнените чувства, отмъстителността, въодушевлението, гордостта са безпредметни».
Изчезваш. Загърбваш чувствата, желанията, самолюбието. Превръщаш се в нищо. В пара.
Част от ефективността се заключава в умението да подбереш най-добрата стратегия, за да накараш подопечните си да постъпват, както пожелаеш. Някои са по-податливи на разпореждания, други — на аргументи.
Трети се налага да мамиш.
Версията, че се нуждая от помощта на Райън Кеслер, за да заловя Хенри Лавинг, беше пълна безсмислица.
Макар и граничеща с истината — действително исках да задържа Лавинг — тя все пак беше само ход, разигран, за да спечеля Райън. Разработих тактиката след срещата с него и на базата на предоставените от Дюбоа подробности за инцидента в закусвалнята, където той се бе проявил като герой. Спасяването на клиентите и последвалата любовна история не ме интересуваха; важното беше как случаят бе повлиял на Райън. Някога деен мъж, сега лишен от възможността да работи на улицата, където се чувства в стихията си, с осакатен крак, принуден да разследва финансови престъпления предимно от бюрото и да обработва счетоводни документи. Трябваше да играя по струната, която ще досегне сърцето му — мъжествената му, каубойска страна.
Затова му отредих на думи ролята на партньор. Понеже никога не бих му позволил да я изпълни, ще си кажете, че стратегията ми е подвеждаща, дори подла. Донякъде е така.