Казах му да ме държи в течение и прекъснахме връзката.
— Е — обади се Алиса. — В безопасност ли сме?
— Да — отвърнах и намалих на осемдесет при ограничение от седемдесет.
След петнайсет минути лъкатушехме по шосето към покрайнините на Рейли, където прокурорът ни очакваше за показанията.
Беше облачно и пейзажът не се беше променял десетки години — дървени къщи, бараки, каравани и автомобили в плачевно състояние, които функционираха някак си благодарение на поддръжката и късмета. Газостанция предлагаше гориво от непозната марка. Кучета хапеха мързеливо бълхите си. Жени в тесни джинси наглеждаха дечурлигата. Мъже с мършави лица и бирени кореми седяха по верандите, без да чакат нищо. Най-вероятно се дивяха на колата ни с пътници, каквито не се срещат често в подобни квартали — мъж в бяла риза, тъмен костюм и вратовръзка и руса жена с делова прическа.
Подминахме къщите и поехме по шосе между нови поля. Забелязах нацъфтелия като пуканки памук и се замислих как преди 170 години същите ниви са били покрити със същата реколта. Гражданската война и хората, за които се е водила, неизбежно изникват в съзнанието, когато си в Юга.
Телефонът ми иззвъня.
— Аби — прозвуча настойчиво гласът на протежето ми.
Раменете ми се напрегнаха.
— Напуснал е магистралата?
Не се притесних особено. Бяхме се отклонили преди повече от половин час. От убиеца сигурно ни деляха над шейсет километра.
— Не, още следва примамката. Но се случи нещо странно. Обади се по мобилния. Когато затвори, си изтри лицето. Подминах две коли и приближих до него. Стори ми се, че плаче.
Дишането ми се учести, докато обмислях вероятните причини. Един възможен обезпокоителен сценарий изпъкна най-ярко — ами ако убиецът е предположил, че ще използваме примамка, и е прибягнал до същия трик? Принудил е някого, който прилича на него — като елфа в нашата кола уловка — да ни проследи. Обаждането, регистрирано току-що от протежето ми, навярно е било между шофьора и истинския престъпник, взел за заложник съпругата или детето му.
Това обаче означаваше, че убиецът е някъде другаде и…
Пред очите ни се бялна «Форд» пикап. Излетя от алеята на запуснатата, полусрутена газостанция вляво, а предницата му — защитена от метална решетка — се блъсна в шофьорското място на колата ни и ни избута като перце през високите буренаци в плитка долина. Алиса изпищя, а аз изръмжах от болка и чух протежето ми да ме вика в слушалката. После мобилният телефон и хендсфрий устройството отлетяха в колата под напора на въздушната възглавница.
Изтъркаляхме се по двуметровия склон и се приземихме благополучно във влажното корито на плитък ручей.
О, той беше планирал съвършено нападението! Преди дори да успея да разкопчая колана и да вдигна оръжието си, халоса с чук стъклото до мен, разби го и ме зашемети с един замах. Извади глока от колана ми и го прибра в джоба си. «Извадено рамо — помислих си, — малко кръв.» Изплюх парченцата стъкло и се огледах за Алиса. И тя беше замаяна, но не изглеждаше зле пострадала. Убиецът не беше вдигнал оръжието си, стискаше само чука и аз си рекох, че ако побегне сега, Алиса има шанс да прекоси шубраците и да се спаси. Не особено голям шанс, но все пак… Трябваше обаче да действа светкавично.
— Алиса, бягай! Наляво! Ще успееш! Бързо!
Тя отвори вратата и се изтърколи навън.
Погледнах нагоре към шосето. Виждаше се само пикапът, паркиран край платното до поток, откъдето рибарите ловят жаби за стръв — досущ като дузината други камиони, които бях забелязал пътьом. Препречваше съвършено изгледа към нас откъм шосето. «Точно както аз използвах ТИР-а, за да избягам», помислих си мрачно.
Убиецът се протягаше да отвори вратата на колата. Присвих болезнено очи, благодарен, че той се бави. Така Алиса щеше да спечели време. Навигационната система щеше да покаже на хората ми точното ни местонахождение и полицията щеше да пристигне след петнайсет-двайсет минути. Алиса можеше да успее. Помолих се мислено, обръщайки се към плиткото корито на ручея, през което трябваше да побегне.
Само че тя не помръдваше.
По бузите иМ се стичаха сълзи. Стоеше до колата, навела глава, скръстила ръце пред окръглените си гърди. Дали бе ранена по-лошо, отколкото ми се стори?
Убиецът отвори вратата, бутна ме на земята и сръчно закопча на ръцете ми найлонови белезници. Пусна ме и аз се свлякох до щурците, пеещи в забрава сред калта с възкисел аромат.