Карах по задни алеи и през поля, оставайки невидим за евентуални съгледвачи в околността. Паркирах на известно разстояние от склада до другите федерални коли, извън полезрението на движещите се по близките шосета. Метнах на гръб раницата, прекосих гъсталака, минах под ръждясал мост над релсите без графити — дори бандите не проявяваха интерес към този ярък пример за градско падение. Огледах района още веднъж, не забелязах следи от вражески съгледвачи и се шмугнах през високите трънаци към мястото на действието. Един поглед към земята — счупени клонки, разровени листа и обърнати камъни — ми подсказа, че Фреди е довел поне шестима агенти (които очевидно не се притесняваха, че оставят толкова явни доказателства за присъствието си; отделих известно време да прикрия някои от най-очевидните).
Заобикаляха ме бунища, изоставени коли, ръждясали машинарии. Вдясно различавах тесен канал, пълен със зелена като жлъчка вода, осеян с боклуци и тук-там по някоя умряла катерица, намерила смъртта си навярно в опит да утоли жаждата си. За моя изненада малък катер се носеше по течението към река Потомак. Ивицата мръсна вода изчезна от полезрението ми; след минута стигнах командния пост и поздравих Фреди и хората му — шестима мъже около трийсетте, огромни и мрачни, и една по-млада, но не по-малко сериозна жена. Агентите представляваха пъстра смесица — като самия град: чернокожи, латиноамериканци, а белите съставляваха малцинство: жената и по-възрастният, обветрен агент. Хората си представят служителите на ФБР или в черни костюми и бели ризи, или в ужасяващи тактически униформи, с които приличат на войници от научнофантастичен филм. Всъщност повечето се обличат небрежно — якета, бейзболни шапки, сини джинси. В случая с жената добавете дизайнерски джинси, които, както мимоходом отбелязах, бяха възтесни. Всички носеха бронежилетки.
Каквато навлякох и аз.
Изглеждаха напрегнати, макар по лицата им да беше изписано желание за действие.
Нагласих слушалките си и тайния микрофон, а Фреди ми каза имената им; постарах се да ги запомня, понеже ако положението станеше напечено, трябваше да инструктирам всекиго поотделно. Кимнах на всички и попитах дали са забелязали нещо. Жената отвърна:
— По западния периметър премина светъл седан — сив или кафеникав. Преди пет минути — по ей това шосе. Не спря, но се движеше бавно. Около десет мили в час, струва ми се.
Сив или кафеникав би могло да означава бежов. Колата на Лавинг от Западна Вирджиния? Изразих гласно предположението си и те кимнаха.
Ниската скорост сама по себе си не беше задължително подозрителна. Много пътища в града са осеяни с дупки, асфалтът се рони и табелите липсват. Децата ги крадат за сувенири. Което обяснява бавното придвижване. Лошите условия, от друга страна, предоставяха отлично извинение на Лавинг да кара бавно, без да привлече внимание.
— Имаш ли снайперист? — попитах Фреди.
Той се подсмихна презрително:
— Снайперист? Прекаляваш с киното, Корт. Най-доброто, с което разполагаме, е «Бушмастър».
— Точността е важна, Фреди. Не размерът.
— Шегуваш ли се, Корт? Ти никога не се шегуваш.
— Карта? — попитах.
— Ето, сър — разгърна я жената.
Огледах я внимателно, макар да съзнавах, че нямаме много време. Лавинг или щеше да действа бързо, или да се откаже. Обърнах се към агентите и им обясних плана си за залавянето му, после посочих къде най-добре да се укрият и да разположат апаратурата. Фреди направи няколко предложения, които одобрих.
Погледнах към сградата — предполагаемата ни защитена къща. Няколко лампи светеха. Бяха пуснали и машината, разработена от Хермес — симпатична малка играчка, наподобяваща бавен вентилатор, чиито перки от време на време хвърлят сенки върху щорите и завесите, създавайки илюзия, че вътре някой се движи от стая в стая. Уредът излъчваше и сияние като от телевизионен екран. Можеха да се програмират и гласове, имитиращи разговор. Имаше начин дори да се избере настроението — гневно, весело, съзаклятническо — за да повярва подслушващият наемник, че жертвите му и охраната им, а не работници обитават склада.