Опитахме се да определим откъде точно беше стрелял партньорът на Лавинг. Имаше около дузина отлични високи позиции. Никой не беше забелязал просветване на дуло или повей на листа от мощното оръжие. Агентите от пострадалата кола бяха добре. Докладваха по радиото, че разпитват група работници от другата страна на бордюра, които са чули изстрелите. Единият казал, че видял човек да бяга към тъмносин седан с четири врати.
— Смятат, че е «Буик».
Натиснах: «Предаване».
— Корт е. Питай го как изглежда.
След малко:
— Висок, слаб, рус. Зелено яке.
— Да. Партньорът е.
— Никой не е запомнил номера на колата. Или други подробности.
— Благодаря — казах.
Държаха ни в течение за издирването — включително с хеликоптер на градската полиция. Лавинг обаче бе напуснал района, без да го забележат.
— Поне опитахме — обяви Фреди.
Прав беше. Но Лавинг ме беше надхитрил и неутрализирал стратегията ми. Играехме фатална игра, да, но това не означаваше, че партиите не могат да завършват с реми.
Камък-камък. Хартия-хартия…
За мен обаче ремито се равняваше на загуба.
Тръгнах към колата, с която бях пристигнал, и извадих джобен скенер от раницата си.
— Мислиш, че партньорът се е подвизавал тук? — попита Фреди.
Не отговорих — защо да правя догадки — но очевидно беше така. След петнайсет секунди открих първото проследяващо устройство в гумата на колата ми и веднага след него — второто, скрито на десетина сантиметра от първото с надеждата да спра да търся, след като го открия. Продължих, но не намерих трето. Или третото още не се беше включило.
Претърсих пак с детектор за експлозиви, но не открих бомби. А и не смятах, че е възможно. Лавинг искаше да го отведа при жертвите му, а не да ме убие.
На това щеше да му дойде по-късно редът.
Глава 13
Взех отново тауруса на Гарсия и потеглих към Стария град в Александрия. Паркирах в гаража ни до офиса.
Вашингтон е осеян с организации като нашата, с какви ли не правителствени агенции. Понякога пространството не достига — Лангли например е изключително пренаселен. За срещи в ЦРУ често ми се налага да паркирам на километър, че и повече от входа. Друг път проблемът е сигурността. Всички — от списващите Slate.com до «Мосад» и «Ал Кайда», знаят къде се намират Националната агенция за сигурност и ЦРУ. Организации като нашата обаче предпочитат да стоят възможно най-далеч от полезрението на обществеността.
Поздравих Били и му поръчах да сканира изцяло колата на Гарсия, престояла в гаража до Юниън Стейшън няколко часа, докато бях участвал в операцията в склада.
— На половината път пуснах детектора. Нищо активно. Но ще трябва да провериш по-детайлно.
Много проследяващи устройства са с часовников механизъм, който се включва часове или седмици след поставянето им. Регистрира ги само много специализирано оборудване, улавящо не радиосигнали, а миниатюрни електронни сигнали.
— И още как, Корт — каза кльощавият Били. — Ще повикам чистач.
Изглеждаше създаден за кабината на огромен ТИР.
Излязох навън и си купих пълнозърнест сандвич с печено говеждо, допълнително горчица и туршия плюс черно кафе. Върнах се в офиса. В невзрачното и негостоприемно фоайе имаше болнаво дърво, плакат на усмихнати мъж и жена, очевидно одобрени за банков заем, и черна табела с бели залепящи се букви, изписали имената на половин дузина компании, всичките фалшиви. Кимнах на двамата охранители — сериозно и дискретно въоръжени — легитимирах се с палец и око пред устройството на стената и влязох през входа. Изкачих няколко реда стълби.
Пред кабинета ми, личната ми асистентка Барбара вдигна глава и ми подаде няколко бележки със съобщения. Стройна жена на средна възраст, тя демонстративно не погледна към кафето ми — питаше се, естествено, защо не харесвам нейното, което всеки ден приготвя за целия етаж. Не го харесвах, понеже беше лошо — неизменно.
Тъмносивата иМ коса изглеждаше застинала като каска. Понякога си представях как я оформя с цели флакони гел.
Понеже организацията ни няма почивен ден, разполагаме с помощен персонал през цялото време, въпреки че никой не изисква от асистентите да работят повече от четирийсет часа седмично. Не бях пресмятал изрично, но ми се струваше, че Барбара е навлязла във втората четирийсетица.
— Харесвам уикендите. По-тихо е.
Освен ако не се налага да се валяш в тиня и да отбягваш куршумите на ловък снайперист.
Седнах, хапнах туршия, отхапах огромен залък от сандвича и отпих от горещото, силно и много ароматно кафе.