— Беше мъртъв. Беше обявен за мъртъв.
Взрях се в дърветата пред прозореца, полюляващи се от лекия септемврийски ветрец, а после към бюрото. Изглеждаше спретнато, но беше възтясно и евтино. Отгоре бяха разхвърляни няколко документа, всеки изискващ повече или по-малко внимание от моя страна, както и кутия, която същата сутрин «Федекс» бяха доставили в къщата на няколко пресечки от офиса ми. Беше онлайн поръчка, която очаквах с нетърпение. Планирах да разгледам съдържанието иМ по време на едночасовата си обедна почивка. Сега я побутнах настрани.
— Разказвай.
— Някой друг е бил в сградата в Провидънс — попълни Фреди липсващото парче от мозайката, въпреки че аз се бях досетил почти веднага — правилно, ако съдех по думите на агента — какво се е случило. Преди две години складът, където Хенри Лавинг се беше скрил, след като избяга от капана, който му бях устроил, изгоря до основи. Съдебните медици установиха с точност ДНК на трупа. Дори и тежко обгоряло, тялото запазва около десет милиона проби от безочливата дезоксирибонуклеинова киселина, която няма как да скриеш или унищожиш, така че не си струва да опитваш.
Можеш обаче впоследствие да се добереш до лаборантите и да ги принудиш да излъжат — да удостоверят, че тялото е твоето.
Лавинг беше успял да предвиди клопката. Преди да тръгне на лов за подопечните ми, бе замислил резервен план — сигурно бе отвлякъл бездомник или беглец и го беше заключил в склада, в случай че се наложи да се спасява. Идеята с лаборанта звучеше умно и не особено невероятно, имайки предвид, че Хенри Лавинг се беше шлифовал да манипулира хората да постъпват пряко волята си.
И мъжът, чиято смърт в пламъците зарадва — не би било пресилено да кажа и «ощастливи» — мнозина, изневиделица се оказа жив и здрав.
На прага се появи сянка. Беше Арън Елис — шефът на организацията ни, мъжът, на когото рапортувах директно. Рус и невероятно широкоплещест. Тънките му устни се раздалечиха. Не знаеше, че разговарям по телефона.
— Чу ли? Роуд Айлънд. Не е бил Лавинг.
— Фреди е на линия — посочих към слушалката.
— В кабинета ми в десет?
— Дадено.
Излезе пъргаво с кафявите си мокасини с пискюли в пълен дисонанс със светлосивите чорапи.
Казах на агента от ФБР, седнал в кабинета си на петнайсетина километра от мен:
— Беше Арън.
— Разбрах — отвърна Фреди. — Моят шеф уведоми твоя шеф. Аз уведомявам теб. Ще работим заедно, синко. Обади ми се, когато успееш.
— Почакай. Семейството във Феърфакс? Изпрати ли им бавачки?
— Не още. Събитията са пресни.
— Изпрати някого веднага.
— Лавинг още не е наблизо.
— Въпреки това.
— Е…
— Направи го.
— Твоя воля и прочее, и прочее.
Фреди затвори, преди да успея да отговоря.
Хенри Лавинг…
Застинах за секунда, вперил поглед през прозореца на необозначената щабквартира на организацията ми в Стария град в Александрия — натрапчиво неугледна сграда, събирателен образ на грозната архитектура от 70-те. Пред очите ми се разкриваше изглед към тревна полянка, антикварен магазин, «Старбъкс» и няколко храста край паркинг. Храстите клюмаха в различни посоки към масонския храм, сякаш посадени от герой на Дан Браун, който изпраща съобщение с помощта на растения вместо по имейл.
Очите ми се върнаха към кашончето от «Федекс» и документите върху бюрото ми.
Едната купчинка, прихваната с телбод, беше договор за наем на защитена къща край Силвър Спринг, Мериленд. Налагаше се под фалшива самоличност да спазаря по-нисък наем.
Другият документ беше заповед за освобождаване на човека, когото вчера благополучно предадох на двама строги мъже в също тъй строги костюми, чиито кабинети се намираха в Лангли, Вирджиния. Подписах заповедта и я пъхнах в кутията с надпис: «Външни».
Последния лист хартия, който четях, преди Фреди да се обади, бях донесъл неволно тук. В къщата снощи намерих игра, чиито инструкции исках да препрочета. Отворих кутията и открих този лист — съдържаше имена на гости, поканени на парти, както и списък с необходимите хранителни продукти и украса. Разсеяно пъхнах пожълтелия лист в джоба си и го открих тази сутрин. Партито се бе провело преди години. И беше последното нещо, което исках да си припомням сега.
Взрях се в списъка и пъхнах пожълтелия правоъгълник в машинката за нарязване, която го превърна в конфети.
Оставих кашончето от «Федекс» в сейфа зад бюрото — нищо особено, никакви скенери, просто ключалка с цифрова комбинация — и станах. Метнах тъмно сако върху бялата риза — обичайното ми работно облекло, дори когато работя през уикенда. Излязох от стаята си и закрачих наляво към кабинета на шефа по сивия килим в дългия коридор, нашарен със снопове лъчи, избледнели от огледалните бронирани стъкла на прозорците. В ума ми вече не се въртяха цени на пазара на имоти в Мериленд, куриерски пратки и неканени свидетелства от миналото. Съсредоточих се изцяло върху появата на Хенри Лавинг — мъжа, който преди шест години подложи на мъчения и уби моя наставник и близък приятел Аби Фалоу в долчинка до поле в Северна Каролина, докато виковете му ехтяха в ушите ми по неизключения телефон.