Зад нас нямаше никого, освен ако не караше без фарове, което беше възможно, благодарение на новите системи за нощно виждане. Но начинът, по който се движех — бързо, после бавно, с резки спирания, остри завои по шосета, познати ми като на длан, но едва ли известни на Лавинг — ме убеди, че никой не ни следи.
След четирийсет минути свърнах за кратко по Шосе 7, после по «Джорджтаун Пайк» и накрая по «Ривър Бенд Роуд». Заобиколих центъра на Грейт Фолс и поех по заплетени пътища и улички, по които дори навигационната система се ориентираше трудно.
Накрая, след като прекосих гъста горичка, където не забелязахме повече от три къщи — три много големи къщи — се озовахме пред убежището. Ограда с колове, висока над два метра, а по-навътре — телена мрежа над метър и осемдесет — отделяха двора от шосето.
Зад огражденията имаше къща със седем спални, две външни постройки — едната служеше като бункер, два големи гаража, както и плевня със сеновал. Имението включваше близо десет акра хълмисти поля, граничещи с река Потомак и по-точно — с теснината с бързеите, където наистина има каскада от водопади, макар «Грейт Фолс» да звучи твърде пресилено; «скромни, но живописни» би било по-уместно описание.
Имението беше истинско попадение. Понастоящем всички държавни служби харчат пестеливо. През 90-те къщата била резиденция на китайски дипломати, място за отдих от посолството в центъра на града. Била също, както ФБР узнало, сборен пункт, където тайната полиция на КНР се срещала с доносници и агенти, събиращи информация от частни предприемачи и нисшестоящи държавни служители и заснемащи кадри от Националната агенция за сигурност, ЦРУ и прочее неназовими свърталища в Лангли, Тайсънс и Сентървил. Голяма част от дейността иМ се състояла в кражба на търговска собственост, а не на отбранителни тайни. Но все пак била политически осъдителна, а и нелегална.
Заловили китайците и след деликатни преговори постигнали споразумение дипломатите и мнимите бизнесмени да напуснат страната без съдебен процес, а в замяна правителството да получи къщата… и някои други, неразкрити облаги. Няколко агенции използвали имението като убежище, докато преди осем години Аби го отвоювал за нас.
Голямата кафява къща от деветнайсти век беше оборудвана с всички модерни системи за сигурност, които можехме да си позволим. Което не означава непременно смайващи високи технологии, както си представят някои. По оградата имаше сензори, но те можеха да уловят само хора, невежи по отношение на сензорите и огражденията. Не наблюдавахме цялото имение, макар по ключовите подходи (не задължително очевидните) да имаше сензори за натиск, заровени в земята. Цялото място, естествено, беше щедро осеяно с видеокамери, някои видими, други — не. Същата сутрин бях активирал един от така наречените ни «зрители» да започне наблюдение на къщата. Зрителите ни обитават мрачни стаи в Западна Вирджиния, следят непрекъснато телевизионни екрани и макар да не го признават, слушат силна, дори оглушителна музика. Възможно е, понеже камерите ни нямат микрофони. Твърде скъпо е. Някой ден ще можем да си позволим и двете и зрителите ще сменят саундтрака. Засега обаче се задоволяват с нямо кино на екрана и «Деф Лепард» в слушалките.
Обадих се на нашия зрител и той отговори веднага.
— Тук сме — казах, въпреки че знаеше, понеже ни следеше от пет минути.
Докладва ми, че е тихо. Не забелязвал нищо подозрително.
— Къде са сърните?
— Където трябва.
Благодарение на работата, а и на някои други аспекти от живота си, съм научил много за дивите животни — какво плаши сърните и побратимите им например и защо. Съветвам зрителите — и протежетата си — винаги да следят за промени в поведението на животните, издаващи нежелано присъствие. Всъщност на професионални конференции съм изнасял и лекции по темата. Преди година побягнал язовец спаси живота на един от подопечните ми, предупреждавайки ни за наближаването на наемния убиец.
— Никакви странности и в трафика наоколо — докладва носово зрителят.
Не го познавах лично, но бях добил известно впечатление. Домът му в планините на Западна Вирджиния, акцентът и страстта по хевиметъла все пак говорят нещо, нали?
Благодарих му и набрах кода за предната порта, която се разтвори широко и почти невидима, но внушителна резачка за гуми потъна в земята. Минахме през оградата и продължихме по виещата се алея дълга стотина крачки. Гарсия и Ахмад се озъртаха предпазливо, както и Мари и все още напрегнатият Райън Кеслер, който според мен беше пийнал крадешком глътка-две. Джоан се взираше през прозореца, все едно разлистваше старо списание в лекарска чакалня.