Паркирах и слязохме. Отворих панела до предната врата — която наподобяваше дърво, но беше от подсилена стомана — и занатисках клавишите под малкия екран. Програмата потвърди, че сензорите иМ за движение, звук и температура не са доловили никакво присъствие в къщата (регистрира биещо човешко сърце, но не би се притеснила, ако речен плъх души вътре за храна или нагревателят за водата се включи). Отключих и пристъпих вътре, после временно изключих алармата; щеше да се активира отново, щом влезем, а вратата да се заключи автоматично, въпреки че имаше бутон за извънредни ситуации, позволяващ на всекиго да я отвори отвътре в случай на пожар или на взлом. Същото се отнасяше и до повечето прозорци, които иначе се открехваха само петнайсетина сантиметра.
Включих лампите и отоплението — температурата беше спаднала — и задействах охранителните видеоекрани, двойници на онези в Западна Вирджиния. После задействах кодирания компютърен сървър. Проверих дали защитените стационарни линии работят. Накрая се уверих, че и генераторите са в режим на готовност; щяха да заработят автоматично, ако някой прережеше главната жица за електричеството.
Разведох набързо подопечните из душния приземен етаж.
— О, чудесно! — възкликна Мари, вперила поглед в няколко стари фотографии в червеникавокафяво по стената, пренебрегвайки рафтовете с книги и списания и — да, кутиите с игри, макар да не бях ги донесъл аз. Взрян в доволното изражение на Мари, се опитах да си припомня кога съм охранявал някого, способен толкова бързо да забрави, че преди час е участвал в престрелка. Никога, реших.
Обясних къде са храната, напитките, телевизорите. Като пиколо. Заведох Кеслерови в стаята им на същия етаж в дъното и Мари до нейната в съседство. Младата жена изглеждаше впечатлена.
— Изкупваш прегрешенията си, господин екскурзовод — каза тя.
Предложи ми бакшиш от един долар — на шега, предполагам. Не знаех как да отговоря и се направих, че не забелязвам странния жест.
Ахмад, Гарсия и аз щяхме да спим на смени, двама щяха да дежурят непрекъснато. Пастирите използваха тясно помещение на приземния етаж между предната врата и спалните на подопечните.
Познавах отлично околността и къщата, а Ахмад, който идваше за пръв път, беше разучил разположението. На няколко пъти го бях изпитвал — последният беше преди месец — и знаех, че е подготвен добре. Заръчах му да запознае и Гарсия и разясних на агента от ФБР как действат системата за комуникация и сейфът за оръжие. Казах му комбинацията на ключалката. Вътре нямаше кой знае какво — няколко Н&К и М4 «Бушмастър», пригодени за автоматична стрелба, револвери с поясен ремък и зашеметяващи гранати като онези, които използвахме при засадата край склада.
След като настаних подопечните си в сигурната им крепост, влязох в дневната, която ми служеше за кабинет. Седнах пред старото дъбово бюро и включих лаптопа. Заредих и батерията на телефона си. Аби ни напомняше, че в охранителния бранш има множество важни правила, но начело в списъка е: «Не пропускай възможността да заредиш батериите и да използваш тоалетната».
Изпълних първата част и преминах към втората, качвайки се в една от спалните горе. Измих си лицето и ръцете с най-горещата вода, която можех да изтърпя, и разгледах охлузванията и синините от преследването на Лавинг край склада. Нищо сериозно, въпреки че гърбът ме болеше ужасно от бясното бягство с колата в «Хилсайд Ин».
Обиколих къщата, проверих сензорите и се уверих, че софтуерът и системите за връзка работят безотказно. Чувствах се като инженер.
Охранителната дейност изисква много умения; няма как, понеже лошите момчета познават всички играчки… и очевидно разполагат с неограничен бюджет да си ги набавят.
Аз обаче, както навярно си спомняте, предпочитам да играя на живо, а не пред компютъра, и — логично — високите технологии не са ми стихия. Въпреки това се старая и ние да се снабдяваме с най-модерното оборудване — детектори на експлозиви колкото компютърна мишка (на каквато всъщност приличат), карбонови детектори за неметални оръжия, аудиосензори, предупреждаващи за щракването на патрона в гнездото на автоматично оръжие или на ударника на револвер, микрофони, сглобяващи разговори от вибрации от другата страна на стената, заглушители на сигнали, навигационни заглушители, които изпращат преследвача в задънена улица.
В джоба на ризата или на панталона винаги нося видеокамера, дегизирана като химикалка. Свързана е със софтуер, чиито алгоритми ме предупреждават, че езикът на тялото на човека, който приближава, разкрива агресивни намерения. Използвам го и за да заснемам минувачите, когато транспортирам подопечни, за да проверявам дали някои лица се повтарят на различни места.