Вдигнах поглед и видях Джоан, спряла се на прага между кухнята и дневната. Стоеше облегната на рамката на вратата, а симпатичното иМ лице изглеждаше малко по-оживено от преди. Запазих информацията в кодиран файл и зададох командата за задействане на защитения с парола скрийнсейвър.
Взрях се за миг в шахматните фигури, появяващи се и изчезващи върху монитора, замислен за данните, които бях научил за Стивънсън. После станах и тръгнах към вратата, кимвайки на Джоан.
Вътре защитената къща беше изненадващо уютна. Повечето жени, които охранявахме, се влюбваха в нея. Някои мъже — също. Когато те преследва наемник, за да те похити или убие, инстинктът за свиване на гнездо се разраства бързо като балон с хелий по «Холмарк». Веднъж подопечните ми дори бяха разместили мебелите в дневната. Друг път, за мой ужас, едно семейство бе разменило пердетата в две стаи, излагайки се, естествено, на показ пред прозорците.
Тази къща ми беше любима заради удобствата, които предоставяше — не в личен, а в професионален план: подопечните ми се чувстваха по-спокойни и улесняваха живота ми.
Джоан взе дистанционното.
— Може ли? — попита.
— Разбира се.
Пусна телевизора, навярно за да види дали сме влезли в новините. Присъствахме, макар и анонимно. «Престрелка, в която е замесена престъпна групировка», обяви репортерът за случилото се край «Хилсайд Ин». След тази новина последваха предвиждания за шансовете на «Ориълс» в плейофите, съобщение за самоубийствен бомбен атентат в Израел, изказване на кандидата за Върховния съд, настояващ демонстрациите пред Капитолия — и на поддръжниците, и на противниците му — да протичат миролюбиво; опонентите се плюели и се замеряли с бутилки. Аз му благодарих мълком, задето ми помогна да прикрия следите си по пътя към засадата.
Джоан седеше, вперила поглед в екрана, и стискаше здраво содата си. Пръстите иМ се отпуснаха, колкото да отметне зад ухото си кичур права руса коса. Дамската иМ чанта все още висеше провесена през рамото.
Утехата на познатото…
Изневиделица тя ме погледна и сякаш продължаваше започната тема, каза:
— Изнервен е. Райън. Много изнервен. Чувства се виновен, задето ни причини това. Но не знае как да овладява угризенията. Ядосва се. Не го приемай лично.
Може би имаше предвид язвителната забележка, че е по-добър стрелец от мен и колегите ми.
Или намекът, че сме страхливци, които не смеят да атакуват Лавинг.
— Разбирам — отвърнах.
— Така и не се възстанови напълно от стрелбата в закусвалнята. Не от раната. Куцането вече почти не му прави впечатление. А психически. Повлия му зле. Възлагат му писмени задачи. А той обичаше да работи на улицата. Като баща си в Балтимор. След като го прехвърлиха във «Финансови престъпления», баща му сякаш започна да го подценява.
Спомних си, че двамата родители на Райън са починали, и се запитах какви ли са били отношенията им към края. Моят баща почина млад; винаги ще съжалявам, че бях твърде зает, за да присъствам на последния му рожден ден.
Също както той не успя да присъства на първия рожден ден на сина ми.
Джоан продължи:
— Върши си работата, но не от сърце. А сега пък го натовариха с тази административна задача… — Тя замълча. — Знаят, че пие. Смята, че го прикрива. Не успява. Не може.
Замислих се колко трудно бих се отказал от работата си и от фаталните игри срещу хора като Хенри Лавинг.
Не го споделих с Джоан, разбира се. Винаги трябва да внимавам да не разкривам много пред подопечните си. Непрофесионално е. Може да издадат информацията — ако наемникът ги залови или в разговор в пресата. И по друга причина. Подопечните и пастирите им са заедно за кратко. Това е непоклатимо правило. По-добре е да не се сближават, да сведат до минимум риска от наранени чувства. Затова Аби Фалоу ни съветваше да ги наричаме само и единствено «подопечните ми».
«Нека останат анонимни, Корт. Това е двуизмерен бизнес. Все едно си изрязан от картон. Така трябва да гледаш и на тях. Научавай само толкова, колкото да ги опазиш живи. Не използвай имената им. Не разглеждай снимки на децата им, не ги питай как се чувстват, освен ако не са летели куршуми и се налага да повикаш лекар.»
По ирония на съдбата обаче подопечните обичат да разговарят с пастирите. И да споделят. И още как! Полъхът на смъртта развързва езиците им. Сякаш са пред изповедник. Грешили са — и кой не е, естествено — и искат да потушат угризенията, признавайки простъпките. По-важното обаче е, че пастирът не представлява заплаха. Той се задържа в живота им двайсет и четири часа, четирийсет и осем или най-много няколко седмици. После си отива и няма как да разкрие тайните пред приятелите и любовниците им.