Част от познатите ми от игралните клубове ги смятат за проява на неуважение и ги отбягват. Аз обаче споделям противоположното мнение — че отдаваме почит на загиналите в служба на родината, спомняйки си за тях по всички възможни начини.
Освен това кой би отрекъл колко привлекателна е възможността да пренапишеш миналото? Веднъж победих японците в игра, базирана върху Пърл Харбър. В моя свят Тихоокеанската кампания никога не се е случвала.
Мислите ми непрекъснато кръжаха около хората, живели тук, когато къщата е била нова. Сигурно са били голямо семейство — по онова време многобройната челяд е била правило. Седемте спални са приютявали и децата, и родителите, а защо не и техните родители.
Тази представа винаги ми е допадала — различни поколения, събрани в един дом.
Образ от миналото — Пеги, майка иМ и баща иМ.
Осъзнах, че на външен вид, и заради ексцентричния си характер, Мари ми напомня за Пеги. Като изключим, разбира се, тъмната страна на сестрата на Джоан, избухливостта и нестабилния иМ темперамент.
Господин екскурзовод…
Веднъж Пеги ме нарече «лошо момче», но след като в «Макдоналдс» ни бяха дали порция големи картофки вместо стандартни и аз казах: «Да се измъкваме тихомълком».
Не исках повече спомени.
Протегнах се. Усетих болката в прасците и ставите от преследването на Хенри Лавинг край склада и в гърба от бягството от хотела. Насилих се да изиграя наум няколко хода от китайската игра Уей Чи срещу невидим съперник. Средство, което често прилагам с успех за прогонване на нежелани мисли.
После реших, че е време да заспивам, и се обърнах настрани. След две минути бях заспал.
Неделя
Играчите невинаги се редуват при задвижването на армиите. Колода бойни карти определя кой е на ход и коя бойна единица може да се активира и да напада. Никой не знае чий ще е следващият ход, докато не бъде обърната най-горната карта от колодата. Така последователността на инициативата остава загадка.
От инструкциите за играта «Майстори на битката»
Глава 21
Бездействие.
Не е проблем за пастирите — свикнали сме. Като пилотите на самолет, чието време е 99 процента рутина. Осъзнаваме го и — макар да се подготвяме за редките моменти на действие за избягване на бедствия — разбираме, че професионалният ни живот ще премине в очакване. Поне в идеалния случай.
Но за подопечните часовете в защитената къща често се превръщат в кошмар. Изтръгнати са от ежедневните дейности и се налага да убиват времето на места, които, макар и уютни, ги лишават от възможността да работят, да се грижат за домовете си, да се виждат с приятели. Малко телефонни обаждания, никакви имейли… Дори телевизията не им доставя удоволствие — програмите им припомнят за света отвъд клетката им, избледняващи образи на съществованието, които може би никога вече няма да видят и чиито фриволни предавания — и драматични, и комични — сякаш вземат на подбив трагедията, която те изживяват.
Бездействие…
Едно от последствията е влечението към забравата на съня; няма нужда да стават рано.
В девет и половина сутринта в неделя седях пред бюрото в дневната, когато чух да се хлопва врата и дъсченият под заскърца под нечии стъпки. Райън и Джоан пожелаха «добро утро» на Лайл Ахмад. Побъбриха малко. Той им обясни как да си сварят кафе и къде е закуската.
Аз изпратих още няколко имейла, станах и се протегнах.
Нощта премина спокойно и новият «зрител» в Западна Вирджиния ми съобщи с по-дълбок глас — макар и с носов акцент като колегата си — че в околността не се наблюдава нищо съмнително. Посред нощ по пътя преминала кола, но се движела по маршрут, логичен за местен, завръщащ се от вечеря в Тайсънс Корнър или Вашингтон. Във всеки случай навигационната система измерила скоростта му и той не забавил повече от километър-два в час, което според алгоритмите ни го задраскваше от списъка със заплахи.
Влязох в кухнята при Кеслерови.
— Добре ли спахте? — попитах ги след обичайната размяна на поздрави.
— Достатъчно добре — със замътен поглед отвърна Райън.
Ходеше бавно — заради накуцването и навярно заради махмурлука. Носеше джинси и пурпурна риза; коремът му се издуваше над токата на колана. Не беше оставил оръжието си. И Джоан беше в джинси и черна тениска под риза с флорални мотиви. Огледа червилото си — единствения иМ грим — в малко кръгло огледалце и го прибра в дамската си чанта.