Седем минути викове преди милостивия изстрел, произведен не от милосърдие, а в името на професионалната ефективност.
Глава 2
Седях в един от протритите столове в кабинета на директора ни до мъж, който очевидно ме познаваше, понеже ми кимна с известна фамилиарност, когато влязох. Аз обаче не се досещах кой е, освен че е федерален прокурор. Горе-долу мой връстник — около четирийсетте, нисък, леко закръглен, с коса, нуждаеща се от подстригване. Очи на лисица.
Арън Елис забеляза погледа ми.
— Помниш Джейсън Уестърфийлд, нали? Държавен прокурор.
Не прибегнах до празнословно шикалкавене. Просто се ръкувах с него.
— Фреди ме въведе в ситуацията.
— Агент Фредерикс? — попита Уестърфийлд.
— Точно така. Каза, че имаме семейство във Феърфакс и наемник, който се нуждае от информация в близките няколко дни.
Гласът на Уестърфийлд беше звънлив и дразнещо игрив.
— И още как! Така чухме и ние. Не знаем много засега, освен че наемникът е получил нареждане да действа. Трябва да набави информацията до понеделник вечерта или ще настане апокалипсис. Нямаме представа какво, по дяволите, означава това. Pardonez moi.[1]
Аз бях облечен като прокурор преди заседание в съдебната зала, но Уестърфийлд носеше спортни дрехи. Не като за работа през уикенда, а планинарски екип — камуфлажни панталони, карирана риза и шушляково яке. Необичайно за Вашингтон, където съботата и неделята често са работни дни. Явно си падаше по излети на открито. Забелязах също, че седи приведен на ръба на стола и стиска документите с дебелите си, къси пръсти. Не нервно — не изглеждаше да се нервира лесно — ала развълнувано. Изгаряше от ентусиазъм.
Друг глас, женски, долетя иззад гърбовете ни:
— Съжалявам за закъснението.
Към нас се присъедини жена на около трийсет. Характерното кимване ми подсказа, че е асистентка на Уестърфийлд. Права руса коса до раменете. Нови или току-що излезли от химическо чистене дънки, бял пуловер под кафяво спортно сако и огърлица от забележителни кремави перли. По обеците иМ проблясваха също тъй впечатляващи перли и диаманти. Очилата иМ с тъмни рамки бяха — въпреки младостта иМ — трифокални. Разбрах по начина, по който извърташе леко глава, докато оглеждаше кабинета и мен. Пастирите трябва да са наясно с пазарните привички на подопечните си — помагат да ги опознаем — и аз инстинктивно отбелязах: «Шанел», «Коуч», «Картие». Богато момиче, навярно сред отличниците на випуска по право в «Йейл» или «Принстън».
— Това е помощник-прокурор Крис Тийзли. Тя се ръкува с мен и кимна на Елис.
— Тъкмо им обяснявах положението със семейство Кеслер. — Уестърфийлд се обърна към нас: — Крис ще работи с нас по случая.
— Да чуем подробностите — обадих се аз, усетил как Тийзли ароматизира дискретно въздуха с ухание на цветя.
Отвори куфарчето си със звучно изщракване и подаде папка на шефа си. Докато той я прелистваше, се вгледах в една рисунка на стената. Ъгловият кабинет на Елис не беше голям, но бе украсен със снимки и много картини: някои от галериите из моловете, някои — нарисувани от децата му. Очите ми привлече къща на хълма, изобразена доста сполучливо с водни бои.
По стените в моя кабинет висяха само списъци с телефонни номера.
— Ето как стоят нещата — обърна се Уестърфийлд към мен и Елис. — Тази сутрин ми се обадиха от офиса на Бюрото в Чарлстън, Западна Вирджиния. Накратко — щатската полиция подготвяла капан за метадонови босове и се натъкнала на отпечатъци на уличен телефон, които се оказали на Хенри Лавинг. Незнайно защо, съдебните разпореждания за издирване не били анулирани след смъртта му, тоест — след мнимата му смърт, както изглежда. Обадили се на нашите хора, които открили, че преди седмица Лавинг е долетял в Чарлстън под фалшива самоличност. Никой не знае откъде. Най-сетне тази сутрин попаднали на дирите му в мотел в Уинфийлд. Той обаче вече се бил изнесъл няколко часа по-рано — около осем и половина. Рецепционистът не знае къде.
С едно кимване Уестърфийлд даде думата на Тийзли.
— Разпорежданията за проследяване все още са валидни и агентите проверили имейлите в хотела. Един получен и един изпратен — заповедта за действие и потвърждението на Лавинг.